Честит рожден ден, Ери :)

не прекалявайте със зелето и доматите. Благодаря за вчерашната вечер. Отдавна не се бях забавлявала толкова, докато ми се е налагало да тичам под дъжда.

Знаех си, че не трябва да му се давам на този блог. Постът за Трявна може и да не поиска да го регне, но днес бях твърдо ( и претвърдо) решена да submit-на нещичко. И то е…
Дами и още не съвсем дами, вече мога сама да сменям превключвателя и да взимам по-острите завой. Днес ми беше второто кормуване. Още караме на междуградското и на полигона, но вече не се шашкам толкова много, когато някой тръгне да ни изпреварва и не се чувствам като затворена във варел с маймуни, готови всеки момент да наскачат по предното стъкло и да ми задърпат волана от ръцете. Дори не ми прилоша, докато си карах сама. Това е най-веселото. А най-тъжното - днес ще трябва да въведа отново правилото за черната марка. Вид пиратски знак. В момента не ми се обяснява. Накратко използвам това понятие да
покажа, че късам контактите си с някого. И колкото и рядко да се случва, това, че съм опряла до този метод, означава, че просто няма накъде повече. За да получите черна марка, трябва да сте нарушили поне три от седемте смъртни гряха. В случая не става дума за библейските такива, а за мои списък с неща, недопустими между приятели. Между другото винаги, когато ми се наложи да прекъсна да си говоря с някого, се опитвам да намеря предишния съгрешил и да видя дали има смисъл да се сдобряваме. И макар че нямам нито един успешен случай, надеждата винаги умира последна, нали? Новата черна марка се присъжда на ———. Махнах линка към блога ти от листа с приятелите отдясно. Пожелавам ти много слънчеви делници и звездни вечери. Мисля, няма какво повече да си кажем. Сбогом.

I see you when it snows
in crystals dancing down
from a sultry sky
when silence is pure and unbreakable
I can see you smiling
in every frozen tear
I can hear you whisper “You and I?

little did we know
that they were life itself
the days passing by
we both had our share in the sacrifice

once upon a time
we had something beautiful
once upon a time
I thought “you and I?

take me wherever
the answer lingers in the sand
show me the way as the story unfolds
love is remote
in this wailing winter wonderland
show me the way to the temples of gold

bless me with a kiss
across the universe
when day and night converge
and whisper my name till I fall asleep

tell me tales from days bygone
tell me little lies
tell me once again it’s just “you and I”

С мама може и да не вечеряме заедно вкъщи, но затова пък често ходим на кино. Днес много се чудихме на какво да отидем (понеже и Супермен, и Пиратите излизат на 12ти и на практика вече изгледахме интересните филми), та накрая решихме да гледаме “Музиката на Истанбул”. И както е навикът й, след като го решихме въобще не се мярна — достатъчно дълго, че да прочета том и половина от Angel Sanctuary (горещо ти я препоръчвам), стотина страници от “Чудовищната команда” на Пратчет (лош навик да чета по две-три неща наведнъж) и да изям половин пакет бисквити с голяма чаша кафе. После имърджна на вратата и каза нещо в смисъл, че се надява да съм готова, понеже таксито ей-сега ще дойде. Добре че се обличам бързо :)
Филмът го препоръчвам на всеки. Забрави за малко че мразиш турците, циганите и немците и го изгледай ;) Няма да го хваля… не е събитието на века. Но според мен е хубаво да се види.
А, немците вкараха! Дявол ги взел тия немци. Дано резултата се обърне, има още време до края. Ще претупам останалото, че ми се гледа мачът.
След филма ходихме да ядем в халите, после търсихме в крайно съмнителния квартал до Женския пазар някакъв индийски ресторант, но той хепили не работеше, купихме две кила кайсии за левче и дори ни предложиха цялата щайга за два, но аз любезно отказах, понеже аз бях мулето, накрая за пръв път в живота ни ходихме да ядем в KFC. Имат солени картофки на космическа цена и сладки царевички. Pepsi няма еквивалент на Швепс от което много страдах. Накрая като се прибирахме през ливадата успях да намеря някаква кал и хепили, успяхме да преварим дъжда с цели пет минути.

А в Халите си говорихме около час и половина. Мама твърде често ме прекъсва, но иначе… какво ми е имало, че шестнайсет години да не осъзная, че тя ме обича? Наистина не съм съвсем наред. Хубаво е да можеш да кажеш всичко на мама. Дори да откаже да те разбере

Kira says…
Kurai says…

Мисля си,че всичко започна с глупавия сайт, който не ми приемаше заявката за фенклуба, а после продължи с още по-глупавия разговор, с който по-скоро успяха да ме ядосат, отколкото натъжат, каквато май беше целта. Съжалявам, наистина. :)Ледените кралици нямат навика да се
вълнуват от глупости. И да си знаете и за днес - никой да не ми се включва или да прави опити да говори с мен. Който ми трябва, аз си го намирам. До вечерта успя да ми попремине от следобеда, но затова намерих онази немската статия започваща с Ich bin die Geliebte von…и докато изляза вече бях толкова бясна *вътрешно*,че седнах и си написах новото инфо, после запратих огледалото на пода и за финал хванах косата и я отрязах там, където ме дразнеше. Като цялото идеята, по която се ръководех не става за ничие друго лице освен за моето,но не съм и сигурна дали изобщо става за прическа. И ето ме след половин час с нов вид, а в скута - с кошче,пълно с моята коса. Едва тогава дойдох истински на себе си и макар че не се харесвам особено, поне на главата ми е леко и прохладно, което донякъде компенсира загубеното и изчезналото. Или само така си мисля. Някакъв философ навремето беше казал, че надеждата е само за много отчаяните.

И тъй… това е нещо, за което наистина се радвам, въпреки трагичните му последици. Значи… аз обясних как ми е все едно какво ще гледам, понеже… нито един филм не ми харесва. Изборът беше между… тъпи и гадни филми, така че си взехме от страннити царевични работи с пикантния сос, едни сладки пуканки и някакви работи за пиене и отидохме да гледаме “Разтопяването” или “Размразяването” или както й е там името на втората “Ледена епоха”. Пак се изгавриха с горката саблезъба катерица, ей… Пък аз ако кажа, че съм опосум - да не ми вярвате. На едно място се смях истерично, но като цяло наистина ми беше скучно. После ходихме да ядем, понеже майка искаше да гледаме още един филм. Мм.. може би е права, че като ям само таратор последните пет дена нещо ми е станало, понеже въобще не можах да си изям манджата… а те порциите са малки… но наистина ми беше гадно да го ям. Аз някъде на средата на трейлърите осъзнах, че ям гадни работи :) Но твърде късно. Мама дори ми обясняваше, че от тоя таратор ми се е свил стомаха или нещо такова…
Абе странни работи (и това нещо дето си пиша тъй наречената ”публикация” в него и то е някакво странно и гадно се разтяга. Тъпа бъгава работа. Та значи, накрая й бутнах да изяде един картоф и тя призна, че е противен и има вкус на развалено. Значи, не е проблема в мен все пак.
После си купихме билети за The Omen 666 и ходихме да ядем сладолед и торти. Това беше добро, признавам :D
И тъй… този филм… е лошите последици от днешното кино. Наистина не мога да разкажа какво става и дори не си спомням добре, бях прекалено заета да съм уплашена до смърт чак докато останаха 20 минути до края, когато се обърнах и видях останалите зрители… три двойки… и ме стана яд. Разбира се, много се радвам, че от положение ”студената война” сега ходим с мама на кино и след като си счупих бутилката от швепса дори ме държа за ръка, но… е, както и да е.
Не мисля, че ще мога да спя тази нощ.
И поне още няколко няма да мога да стоя на тъмно.
Закачих си кръстчето на верижката, която ми е увита около ръката. Ей така, за всеки случай. Чувствам се като жертва на Холивуд. А е и много грозно да си слагаш такива неща защото те е уплашил един филм, а не защото вярваш. Мама се засмя и каза, че това не ми помага, защото не съм кръстена. И защото не вярвам също. И е права. Какво ще правя сега, а?
Искам кафе :/
Между другото, на стената на киното видяхме една реклама за хостинг. Много апетитно предложение е… Ако имах парите. Те са малко. Но няма да ми ги дадат, симпли… ех. Мъка, мъка…