Честит рожден ден, Ери :)

Честит рожден ден, Или, как се чувстваш вече на седемнайсет?
О, благодаря, много добре, аз се чувствам по същия начин от известно време :Р

Ери намира това за преждевременно състаряване, но аз имам сравнително лилава коса и това не ме безпокои ни най-малко =) Благодаря на всички мили хора, които по някакъв начин ми честитиха днес (макар че нямам представа как някои са докопали номера ми.всъщност имам, но е представа, която трябва да стои заключена в сандък, зазидан в мазето) :) Бих се радвала да ви заведа на кръчма, но понеже надали ще успея, ще се наложи да ви водя по отделно :р От пожеланията стигнах до два извода: първо, всички ме смятате за много нещастна, и второ, никой (освен леля) не смята, че ми трябва мъж. Да живее феминизмът! :))
Шегувам се, де, приберете ги тия мотики. Просто ми е много весело и се чувствам затруднена да напиша нещо =) насладете се, няма да се случи поне още дванайсет месеца =)

Между другото, за втора година забравих да си пожелая нещо, когато духнах свещите. Райт, може да няма торта, но свещи ще има! Но и без това и аз не знам какво да си пожелая. Не се сещам за нищо достатъчно важно, за което да искам помощ от, хм… свещите? Да, каква помощ мога да очаквам от някакви свещи и без това (кисело гроздето…) Засега ще се съсредоточа да изпълня вашите пожелания =) Особено онези за усмивките и за бирата. Много важни неща =)

Мамо, татко, обичам ви! Мисля, че твърде рядко ви го казвам, но се надявам да не се чувствате ощетени =)
cun&gush ;)

Това супер много ме дразни. Искам си моя си блог. Където като напишеш нещо в триъгълничета, то така си остава. И редовете са това, което са. А ако няма да го имам, да се разкара веднъж за винаги.
Е няма пък, изтрих го цялото! Троп. На никой не му е притрябвало и без това. Никой няма да ми държи ръката в тъмното, че да не се спъна аджеба. Поздравявам те с Moonage Daydream на Боуи, мир и дълъг живот.

Три рандъм факта:
1. Любимият ми сладолед е йогурт с орехи на Пианеди [и намирам думата “йогурт” за престъпно смешна, казва се “кисело мляко”]
2. Мога да преброя до пет подличности и това ще е грешно.
3. Страх ме е от ножове.

Не забравяй да пиеш поне по два литра вода на ден през лятото. Четири процента загуба на вода води до намаляване на работоспособността се двайсет. Освен това боли глава.
И, да, днес наистина беше от дните, когато почти всички са ми много неприятни и с никого не ми се говори. И на никого не ща да обяснявам и да помагам и никого да подкрепям и на никого да се усмихвам [но някои неща просто са по-силни от мен]. Добре, че вече е утре и то от цели трийсет и девет минути.

И все пак се пренесохме. Заедно с по-важните постове от старата Шизофрения. Тя… все още не е на изчезване. Но сигурно ще стане. И коментарите се пренесоха в съответните си постове, но всичките с днешна дата. Както и да е, ще го преживеем :)
Така или иначе, тук доста ми харесва. Темата, на която заложих, си няма превю… тъй че е изстрел в тъмното.
Всъщност, важното е не къде сме, а да сме заедно, а пък ние все пак сме.
Щях да пиша и едни други неща, но ги забравих :) поздрави!

Чудя се кое… кое ли е било това нещо, което ме накара да забравя, че I’m so afraid to fail, that I won’t even try ?
Поздравявам всички, които ще видят това, с Life For Rent на Dido :)

Една дама пееше “Има дни, има дни, във които не върви”. Сигурно има :р

След убийствената скука тия дни, признавам, дори даскалото ми дойде донякъде разведряващо. Бях първия жив човек… хм… ами… не, бях първия ученик в даскалото днес. Освен може би дежурните? Абе там е, че бях в седем без две. Толкова рано сутрин автобуса си остава полупразен и няма никакво задръстване, в резултат на което се придвижва от последната си спирка до Окръжна само за… Няма майтап. Петнайсет минути. Тъкмо имах време да почета - след промиването на мозъка вчера с “Гордост и предразсъдъци” (реших, че ми трябва нещо много красиво) я хванах за втори прочит. След цял месец без да хвана книга.
Деня беше пълен с изненади. Госпожата по етика (неправилен израз ;) ) ми размаха листчето и каза, че нищо не ми разчита. Какъв й е проблема, аз си разчитам перфектно! Добре де… като се замисля, малко нечетивно идва. Та каза, че ще трябва да й го прочета, което ме смрази (ха, де да беше… каква жега само :р ). Всмисъл… едно е преподавателят да ти чете глупостите, съвсем друго и безкрайно по-унизително е да трябва сам да си ги прочетеш, така че я измрънкотих просто да го напиша отново… и четливо. Промис. Не че тя не опита да ме накара да прочета… нещото. Само че на деветия ред запецнах, взирайки се в ясно изписаната дума “общоприобичан”. Върнах записа две седмици назад. Какво съм мислела? Идеята беше за “общо човешки”. “при” е от “прилича”, а тази дума споменавах в същия момент на Яна. Че… някоя приличала на нещо си. Вече не помня какво. За “обичан” не ми се и мисли =) И така, за часа по история слязохме във видеозалата където аз се върнах към предишния си почерк, с някакви вариации… абе, ако почерка говори за човека - измисли си нова самоличност ^___^ So. Написах го, прекарах часа по физическо четейки на пейката, любезния младеж от лавката ми направи сандвич без краставички и най-сетне успях да предам омразния документ.
Появи се и Класната. “Случайно да ми носиш бележката подписана от баща ти?” пита ме. Е как да не се почувствам горда? Нося я. Сутринта я подписа, а аз дори не знаех, че трябва да я донеса днес. :) Утре сутрин ще стартираме нашия невероятен и ъъъ стремителен (?) ден обсъждайки пиян ли е бил класа на изпращането, или само така се е сторило на всички.
После ъм… малко ми се губят нещата, стана твърде топло и процесора спря да работи.
И, сега, откак се прибрах вкъщи чета нелицеприятни работи. Добре, признавам си, и това ме разведрява. Засрамвам се, но е така. И без това… какво друго да ме направи? Да ме ядоса? И за чий? А и все трябва да си намеря занимание докато антивируса проверява машината. За последно се беше ъпдейтвал на 23ти Март, което ме хвърли в див ужас. До сега - шест вируса из простотиите на майка. Еми, шанс.
Като свърши, ще гледам “Гордост и предразсъдъци”. Забравих за какво щях да пиша. Така или иначе не те интересува много, нали? :)

и остро желание да издера навън от това с нокти, колкото и мръсно да стане.
\\проблемът е, че това е съвсем физическо и трудно преодолимо желание.

Въпреки листчетата “be gay!” и “усмихвай се =) ” налепени по монитора и десктопа, не се чувствам добре, нито весела, ами точно наопаки, защото половината народ ми се нахвърли с мрънкане да му оправя проблемите, а обратната половина, на която АЗ искам да се нахвърля, я няма, няма, няма (няма) и си има Наталии и прочее хубави неща. Гледах едни снимки сега и още повече ми се иска да издера навън. И после да си оближа пръстите.
(не ти ли писна да четеш това? Теб не те харесвам. Да, точно теб. На теб говоря. Да. Представи си. Много добре знам, че го четеш. Сигурно ти е много смешно.)

Непрекъснато сънувам как трябва да умра заради някого или заради нещо и как бягам, но знам, че накрая ще се уморя и все пак ще спра, и тогава вече ще се наложи да умра, и изведнъж се сещам, че вече съм умирала така, точно с това същото чувство, в сън, съвсем различен от този, но абсолютно с ума си, така че знам, че мога да умра - за него, каквото, който, когато и да е то. Понеже вече съм умирала.
И те, проклетите, си се лепят едно над друго, умирах снощи, защото знаех, че и миналата вечер умирах, и не мога да се сетя дали последното - най-първо умиране е спомен от предишния ми живот, или е просто безкраен низ от нощи назад, дали изобщо е имало нещо такова или си внушавам. Още малко и го усещам, че ще изплува от линията на сънищата и тогава ще знам точно кога, как и защо (за кого) съм умирала, обаче не иска да изплува. Все пак. Много е лошо.
Отново се събуждам с разтуптяно сърце и по цяла минута ме боли та чак не мога да дишам, нито да разбера, че съм будна, нито… нищо.
И елементарното пищене не ми решава проблема, съжалявам. Нито да си гриза пръстите. Нито… нищо. Последния път три чаши вино май че помогнаха, но в момента ми се гади при мисълта за алкохол. Бира също няма. Нищо няма.

Това е то. Шизофренията ме обзема, плезя език до пода заради герой от видео игра, имам чувството че умирам и… психоза, невроза, ревматизъм… хахахахаха.

don’t touch me, I’m sick.

Ето, че той е в града. Момчето, което ме изпускало къде ли не-по стълбите, зад леглото, от шезлонга… и което винаги е успявало да намери точните думи, с които да ме утеши, когато съм плакала. Един от малкото хора, за които винаги съм знаела,че ме обичат и че ще ме обичат и занапред, независимо… независимо от всичко. Днес е дошъл от Айтос.Едва ли ще дойде пак в следващите 6-7 години.Миналият път,когато пристигна беше за смъртта на дядо.Сега е за това на баба.Иска да види гроба.Може би дори няма да дойде повече,може би това е единствения ми шанс да го видя преди пътищата ни окончателно да се разделят. Може би следващия път,когато дойде, изобщо да не живея тук.Може би. Но няма да сляза да го видя.Не и днес. Не искам да ме види тъжна.Искам да ме запомни като усмихнатото къдрокосо дребосъче, постоянно щъкащо насам-натам и постоянно забъркващо се в неприятности. Искам да си мисли, че съм щастлива. Иска ми се да си мисля, че и той е, макар че нещата едва ли са се променили от последния път. Спомних си за Края на “Едуард с ръцете ножици”, когато тя не искаше да отиде при него, за да не я види остаряла,за да я запомни такава, каквато е била навремето. А какво ли би казал Едуард ако знаеше, че е още жива?