Кафе “Роял”
Пост! Първият за тази есен. А вън времето продължава да е прекрасно. :)
Всъщност, трябва да ме извините… Всички вие, невидими малки духчета, които обитавате малките свити блогчета, подобни на моя. Но ето -отново отбелязвам присъствие.
Днес ме пипна коминочистач. Първия, който виждам от години. И ако не беше той, изобщо мисля, че нямаше да се сетя да пиша тук (поне още дълго дълго време). Но помислих си: “Трябва да разкажа на някого за него. Толкова беше миличък и чистичък.”
С майка излезнахме на разходка около 9.30. Да ми търсим маратонки. Няма да ви занимавам с подробностите от семейно-битов характер. Но е важно да се отбележи - Раф харесва само черни маратонки, а такива тук, в Търново, почти няма. И Раф и майка й обикаляха и обикаляха, докато майката на Раф реши, че не може повече ( а беше минал само час и половина! обикновено издържа поне по пет) и предложи да седнем за по едно кафе в “Роял”-а, който е точно пред театъра. И тъкмо се настанихме и започнахме да се възмущаваме от цената на чаша лаваца без сметана, когато до нас изниква някакво старче с дълго черно сакенце, изгладено, панталонки с ръб, бомбе и четка. Загледах се в четката и се помъчих да се сетя къде съм виждала подобни на нея (още не си бях допиласутрешната доза кофеин и бях страшно, ама страшно неадекватна. чак ви става страшно от мен, нали? :)) и се сетих, че такива ги рисуват на опаковките на “Черния Петър”. Старчето се усмихна, промърмори нещо , поглади си бомбето, пипна ме, после пипна и мама. Тя прихна да се смее и посегна да му даде някой лев, а през това време той продължи да пристъпва от краче на краче, да ни смига и да ни бърбори сладко и неразбираемо. Както бърборят бебчетата. После пипна отново майка, пипна й чантата й и прошушна (този път по-разбираемо) “И тук да има”, а майка се засмя, посочи ме и каза “Пипни пак и нея, че ще й трябва.”, той ме докосна по главицата и в този момент толкова ми напомни за дядо, че бях готова да скоча и да го прегърна. Но, разбира се, не го направих. Само му помахах тайно, докато той пристъпваше по-нататък по пътечката между масите. И… не се спря на никоя друга маса. Само на нашата остана. Продължих да го гледам, а шапчицата и ръчичката, стиснала четчицата, в далечината ставаха все по-миниятюрни и миниятюрни.
септември 16th, 2006 at 23:47
Рафи, това е толкова сладко и мило, че се просълзих =))
Между другото, черните маратонки се намират наистина много трудно. Както и всяка обувка, която решиш да търсиш. Аз в сряда видях най-прекрасните ботуши на света, но не се продаваха. Пфу. А маратонките, които харесах, са на една витрина фраш с такива от 19 до 25. Моите са 67. Ум да ти зайде.
А споделих ли ти мисълта си, че блоговете са като обществените бани? Всеки се прави, че не му пука, обаче тайно гледа какво правят другите и опитва като тях. Но това разсъждение е на принципа на дргото, че вампирите са като бълхите - черни са, смучат кръв, подскачат насам-натам и не могат да се убият.
Надявам се наистина да имаш още повече късмет сега
септември 20th, 2006 at 19:43
Хубаво звучи тази история. :) Радвам се, че се появи тук. Желая ти успешна година и нека късметът е с теб, макар че всичко е желание и воля, много силна воля преди всичко.
Прегръщам те!
П.П. Аз пък си търся обувки и дънки, но си чакам стипендията. Чак октомври. Иии… книжка с разкази на Херман Хесе! Нея най-вече я чакам ;) И една друга на К. С. Луис, която си поръчах.
Поздрави!
октомври 18th, 2006 at 22:52
Ти ми направи денят (по-скоро вечерта).
Което не ми се беше случвало от някакво време.
Едва ли ти е точно до мен, но ако скоро нандичаш по мирки, я-та и подобни, клипни ме, че те забравих почти вече.
Радвам се, че пак пишеш ;)
октомври 26th, 2006 at 14:30
Хей, пиши какво става ;)
И за роклята, и за вашите, и за рисунките…