Кафе “Роял”
събота, септември 16th, 2006
Пост! Първият за тази есен. А вън времето продължава да е прекрасно. :)
Всъщност, трябва да ме извините… Всички вие, невидими малки духчета, които обитавате малките свити блогчета, подобни на моя. Но ето -отново отбелязвам присъствие.
Днес ме пипна коминочистач. Първия, който виждам от години. И ако не беше той, изобщо мисля, че нямаше да се сетя да пиша тук (поне още дълго дълго време). Но помислих си: “Трябва да разкажа на някого за него. Толкова беше миличък и чистичък.”
С майка излезнахме на разходка около 9.30. Да ми търсим маратонки. Няма да ви занимавам с подробностите от семейно-битов характер. Но е важно да се отбележи - Раф харесва само черни маратонки, а такива тук, в Търново, почти няма. И Раф и майка й обикаляха и обикаляха, докато майката на Раф реши, че не може повече ( а беше минал само час и половина! обикновено издържа поне по пет) и предложи да седнем за по едно кафе в “Роял”-а, който е точно пред театъра. И тъкмо се настанихме и започнахме да се възмущаваме от цената на чаша лаваца без сметана, когато до нас изниква някакво старче с дълго черно сакенце, изгладено, панталонки с ръб, бомбе и четка. Загледах се в четката и се помъчих да се сетя къде съм виждала подобни на нея (още не си бях допиласутрешната доза кофеин и бях страшно, ама страшно неадекватна. чак ви става страшно от мен, нали? :)) и се сетих, че такива ги рисуват на опаковките на “Черния Петър”. Старчето се усмихна, промърмори нещо , поглади си бомбето, пипна ме, после пипна и мама. Тя прихна да се смее и посегна да му даде някой лев, а през това време той продължи да пристъпва от краче на краче, да ни смига и да ни бърбори сладко и неразбираемо. Както бърборят бебчетата. После пипна отново майка, пипна й чантата й и прошушна (този път по-разбираемо) “И тук да има”, а майка се засмя, посочи ме и каза “Пипни пак и нея, че ще й трябва.”, той ме докосна по главицата и в този момент толкова ми напомни за дядо, че бях готова да скоча и да го прегърна. Но, разбира се, не го направих. Само му помахах тайно, докато той пристъпваше по-нататък по пътечката между масите. И… не се спря на никоя друга маса. Само на нашата остана. Продължих да го гледам, а шапчицата и ръчичката, стиснала четчицата, в далечината ставаха все по-миниятюрни и миниятюрни.