Честит рожден ден, Ери :)

Kira says…
Kurai says…

Мисля си,че всичко започна с глупавия сайт, който не ми приемаше заявката за фенклуба, а после продължи с още по-глупавия разговор, с който по-скоро успяха да ме ядосат, отколкото натъжат, каквато май беше целта. Съжалявам, наистина. :)Ледените кралици нямат навика да се
вълнуват от глупости. И да си знаете и за днес - никой да не ми се включва или да прави опити да говори с мен. Който ми трябва, аз си го намирам. До вечерта успя да ми попремине от следобеда, но затова намерих онази немската статия започваща с Ich bin die Geliebte von…и докато изляза вече бях толкова бясна *вътрешно*,че седнах и си написах новото инфо, после запратих огледалото на пода и за финал хванах косата и я отрязах там, където ме дразнеше. Като цялото идеята, по която се ръководех не става за ничие друго лице освен за моето,но не съм и сигурна дали изобщо става за прическа. И ето ме след половин час с нов вид, а в скута - с кошче,пълно с моята коса. Едва тогава дойдох истински на себе си и макар че не се харесвам особено, поне на главата ми е леко и прохладно, което донякъде компенсира загубеното и изчезналото. Или само така си мисля. Някакъв философ навремето беше казал, че надеждата е само за много отчаяните.

И тъй… това е нещо, за което наистина се радвам, въпреки трагичните му последици. Значи… аз обясних как ми е все едно какво ще гледам, понеже… нито един филм не ми харесва. Изборът беше между… тъпи и гадни филми, така че си взехме от страннити царевични работи с пикантния сос, едни сладки пуканки и някакви работи за пиене и отидохме да гледаме “Разтопяването” или “Размразяването” или както й е там името на втората “Ледена епоха”. Пак се изгавриха с горката саблезъба катерица, ей… Пък аз ако кажа, че съм опосум - да не ми вярвате. На едно място се смях истерично, но като цяло наистина ми беше скучно. После ходихме да ядем, понеже майка искаше да гледаме още един филм. Мм.. може би е права, че като ям само таратор последните пет дена нещо ми е станало, понеже въобще не можах да си изям манджата… а те порциите са малки… но наистина ми беше гадно да го ям. Аз някъде на средата на трейлърите осъзнах, че ям гадни работи :) Но твърде късно. Мама дори ми обясняваше, че от тоя таратор ми се е свил стомаха или нещо такова…
Абе странни работи (и това нещо дето си пиша тъй наречената ”публикация” в него и то е някакво странно и гадно се разтяга. Тъпа бъгава работа. Та значи, накрая й бутнах да изяде един картоф и тя призна, че е противен и има вкус на развалено. Значи, не е проблема в мен все пак.
После си купихме билети за The Omen 666 и ходихме да ядем сладолед и торти. Това беше добро, признавам :D
И тъй… този филм… е лошите последици от днешното кино. Наистина не мога да разкажа какво става и дори не си спомням добре, бях прекалено заета да съм уплашена до смърт чак докато останаха 20 минути до края, когато се обърнах и видях останалите зрители… три двойки… и ме стана яд. Разбира се, много се радвам, че от положение ”студената война” сега ходим с мама на кино и след като си счупих бутилката от швепса дори ме държа за ръка, но… е, както и да е.
Не мисля, че ще мога да спя тази нощ.
И поне още няколко няма да мога да стоя на тъмно.
Закачих си кръстчето на верижката, която ми е увита около ръката. Ей така, за всеки случай. Чувствам се като жертва на Холивуд. А е и много грозно да си слагаш такива неща защото те е уплашил един филм, а не защото вярваш. Мама се засмя и каза, че това не ми помага, защото не съм кръстена. И защото не вярвам също. И е права. Какво ще правя сега, а?
Искам кафе :/
Между другото, на стената на киното видяхме една реклама за хостинг. Много апетитно предложение е… Ако имах парите. Те са малко. Но няма да ми ги дадат, симпли… ех. Мъка, мъка…

Да видим дали ще объркам нещо от първия път.
Вчера беше спокоен ден като се изключат 5 часовите ми опити да изшия лицето на Кристин върху “кристално-сините” си дънки.Подчертавам кристално-сини,тъй като аз синьо не обичам,а какво остава за другите му оттенъци.И нали трябваше да има нещо хубаво върху тях, за да ги нося въобще,реших да е картинка на Кристин и Ерик.Нарисувах си шаблон на един А4 ,дори повторих-с мастило,за да ми се виждат основните линии.Всъщност успях да нарисувам само нея.Него,за да не ми се късат още нервите,го оставих за понататък.След това седнах да я пренеса и на левия крачол на дънките,но не би.Носът й стана като на катерица,косата й-като коноп,а по обясними причини ме можех да ползвам гумата за….пети опит.Тъй като до първите 4 плата още позволяваше да се размазва върху него и повторно да се рисува.А след като установих,че съм разляла по малко мастило и от двете страни на въпросния крачол,теглих една благословия на цялата работа,поставих листа с мастилото върху крачола и направо започнах да шия върху него,като междувременно трябваше да се браня върху налитащите ми незнайно откъдевзелисе три тръси мухи. Борбата с мухите и иглата продължи докъм 20.00,когато отидох да гледам дузпите между Португалия и Англия на изкуствената светлина на лампите в компанията на баща ми,но не и на майка и след момента когато осъзнах,че повече разшивам,отколкото да зашивам,оставих конеца и се отдадох на играта,само за да видя как любиите островитяни падат от незаслужилите португалци.И ен мисля,че Руни е виновен с нещо. Следваше преразпределени на силите по стаите,вечеряхме,после майка гледа с нас “Кейт и Леополд”,след това аз и майка гледахме края на “Кейт и Леополд” в моята стая,поправяхме прозореца,прехвръкнахме за началото ан Бразилия и Франция и …о,свещен ужас.Няма да коментирам следващите 90 минути,но след края бях толкова отчаяна,че дори не намерих сили да се разплача като хората.Но пък бях достатъчно бодра,за да отрая до вечерния преглед на СП-то по БНТ,за да изслушам още една порция хули по адрес на Роналдо,Роналдиьо и Парейра. Като само един от тримата ги заслужаваше всъщност. :Р В крайна сметка тази сутрин успях да се разчувствам над баницата си с кайсиевото си сладко и си поплаках,че едва ли ще го видя скоро да играе в следващите месеци.Надявах се да ги гледам поне до неделя,за финала.Но енивей-се ла ви,независимо дали това ми допада или не. :) Поне ще си дочета третата глава.

И все пак се пренесохме. Заедно с по-важните постове от старата Шизофрения. Тя… все още не е на изчезване. Но сигурно ще стане. И коментарите се пренесоха в съответните си постове, но всичките с днешна дата. Както и да е, ще го преживеем :)
Така или иначе, тук доста ми харесва. Темата, на която заложих, си няма превю… тъй че е изстрел в тъмното.
Всъщност, важното е не къде сме, а да сме заедно, а пък ние все пак сме.
Щях да пиша и едни други неща, но ги забравих :) поздрави!