Честит рожден ден, Ери :)

Добро утро, аз съм твоята любима Кейт Ший, радвам се да те видя :р
Въпреки твърдото ми решение сутринта да спя до 7:37, станах пет минути преди шест. Алармите ми звъняха както винаги и изведнъж осъзнах, че няма да спрат, докато не изредят седемте цвята на дъгата. Изключвайки факта, че бяха изключени. И няма как да звънят цветно. Когато, едва отворила едното око, миех чиниите (защо?) в кухнята, осъзнах, че това са алармите на татко, които са на всеки шест минути, и всъщност съм сънувала. Емии, шанс. В крайна сметка съм по-зле от вчера, б м г, сутринта не можех и да говоря.
Мимоходом извадихме половината писалка от камерата, ама не работи. Все едно съм очаквала друго. И мен да ме държат дванайсет часа в камерата, и аз няма да работя. Ама татко не ще да го води на ремонт, докато не се убеди, че ТОЗИ ПЪТ не е батерията. I feel stupid. Не че е нещо ново :р
И така, понеже станах рано, реших, че… имам време. Направих си половин супичка, защото умирах от глад (но в същото време ми е гадно от храна… Воланде, дано не развивам анорексия). Написах едно глупаво писмо :( - нямам тренинг… и после пях пях пях The Haunting и Wander и Wings Of Despair и Soul Society и Don’t You Cry и изобщо… вземи чуй Камелот. Последно изпях Somewhere In Time, докато в паузите френетично гълтах кафето от последното пакетче. И на, тъкмо в девет без петнайсет да изляза и.. хай плащай нета. Чакай ще ти дам пари и нам-кво-още. В следствие на което излязох, малко накуцвайки с левия крак, чак в девет и единайсет минути. Пресметнах, че ще закъснея десет минути, което ме хвърли в шаш и паника и затова… се позатичах. Или позаприпках. Не за дълго, понеже левия чехъл ми прорязва кожата и е много, много неприятно. Това е първия чифт, който ми прави такива неща. Ама аз и без това съм имала само два през живота си. Еееех… първия е толкова хубав. Ако беше останал и здрав три години… помня, че го купих за девет лева от Варна, когато бях на гости на Анди. Както и да е. Стиснах здраво талисмана и настойчиво замислих: недей тръгва още, недей тръгва още, недейнедейнедейтръгваощееееее!. После застанах на спирката и още по-настойчиво “молятемолятемолятемолятетръгваййй!”. И той, о, чудо! - тръгна.
Соу, аз опитах да -дишам- и отворих “Шекспир комедии том І”, за да прочета “Укротяване на опърничавата”. Мисля, че ще се простя с осемте тома Шекспир. Не ми хареса. Не бива да се дава на мъже също. Со, погледа ми се мести от часовник на часовник (на ръцете на седящите около мен хора) и тъкмо си мисля че може би… ами не е невъзможно… да стигна на време… и хоп ей ти на задръстване между Полиграфическия и Орлите. Много неблагоприятно място за задръствания. Едва не умрях от нерви за тази отсечка, но натам беше съвсем чисто и пристигнах съвсем на време… в 10:10. Ани вече беше там, така че със задоволство й предадох пакета. Заедно с инструкцията “Ами, такова, можеш да го сгънеш…” и обяснение какво съдържа. Много я харесвам тази Ани… :) Обеща да ми даде Ети за няколко дни :) И… седим и си говорим… а пък К. го няма и няма… разбира се, К. има навика (по мое наблюдение) да закъснява, но това минава всички граници, имайки предвид че отива на концерт на Скорпионите. На цялата гара - групички подозрително изглеждащи дългокосковци. Половината с тениски на споменатата група. Нереално нереално. (не се повтарям. Това е като “супер нереално”, ама още по-нереално. Trust me on this one. You can go to the bank with it, както казваше Уили Уонка) И тъй, сетихме се да излезем отвън, където К. съвсем невинно си седи и се усмихва. [кратък размисъл, който не бих публикувала тук]. И двамата изненадани от (безочието на) предложението ми да ги изпратя. Фху. или нещо от сорта. Ами да, изпратих ги - първо за билети, после и до перона. На касата беше весело, понеже имаше една жена, която три пъти се върна назад - последния чух дори какво пита, а именно “аа, ама той тоя шести коловоз къде е?!”. Трябваше да си прехапя един пръст, за да не се разхиля идиотски (подразбира се факта, че аз през цялото време се усмихвах по този начин, нали, очакваш го). И тъй, тръгваме за шести коловоз :р хах. Двайсет минути до излитането. Десетина от тях стоим и си приказваме. Аз повече мълчах де… и гледах асфалта все едно е много, много, ама много интересен. Други пет… се появи някакъв младеж и казва на К. “Ама мноу яка тениска!” (става дума на такава с Killing The Dragon на DIO) “Откъде си я взел?”. К. абсолютно шашнат, започна да обяснява… ние с Ани се смеем на ум. Поне така ми се стори. Накрая младежът за четвърти път каза, че ще се видели на концерта, и отлет`е. Сооу… дружески прегръдки, този път без изцепки, няма нужда да стоиш, е, щом ме гоните… и си тръгнах. В подлеза разминах един ром с фанелка на Хари Потър.
Качих се на един автобус и глупаво зяпах през прозореца чак до общината, където слязох да си платя нета. На този етап вървенето е агония и се чувствам като Малката Русалка, изключая факта, че не кървя (между другото, никога не си проверявам постовете за грешки, извинявай). Докато пресичах, подминах една двойка, тя около 35 годишна, той - към четирийсетте, държат се за ръце с преплетени пръсти. Много сладко. За беда чух и какво си говореха (а не обичам да подслушвам). Тя: Ти си много добър, ама като става на твоето. Той: Е кога пък става на моето? Винаги правя каквото ти искаш. Тръгваме - тръгваме, оставаме - оставаме, ядеме - ядеме, ебеме се - ебеме се… (минава една много стара и шумна кола) Ако не ти харесва - дай да се изчукаме за последно и всичко да свършва. Обаче не се пуснаха и през цялото време се усмихваха (не питай откъде знам… на човек му личи по гласа усмихва ли се или не се). Нереално странно беше. Со, плащам и… виждам как рейса мазно-мазно се изнизва зад гърба ми. Не ми остава нищо друго, освен да извървя километрите до нас (които са около… два и половина-три, съвсем малко) пеша, в единайсет и половина по обед. Целите на това са: 1) да не седя два часа пред даскалото, 2) да отида до тоалетната, 3) да се върна при The Haunting и ******** си дневници. Тоест, този пост трябваше да го напиша още по обед, ама не би.
Трещят гръмотевици някъде далече, аха-аха и ще завали, а твоята любима Кейт Ший върви с неадекватен поглед. Осъзнах, че ако вървя по-бързо, не ме боли толкова много. Не знам защо и не ме интересува. Казвам, че боли по-малко, а не че не боли. Има разлика. Пясък, прах и някакво куче, някакви коли… абе, всичко ми се размазваше и трепкаше и изобщо не знаех къде се намирам. Просто вървях и беше много, много странно. Чантата продължи да се къса и някъде на ВИК реших, че просто ми е омръзнало, ще я разпоря и ще й пришия капака на другата чанта. До колко е добро това решение - не знам. Но ме е малко яд за онези двайсет и пет лева. Ядосвам се като се минавам така. Поне парите си бяха мои… колкото и малко утешение да е това. И тъй, със сетни сили се домъкнах до вкъщи, повтаряйки си “само още един ден, само още един ден”, който е понеделника другата седмица (защото всеки знае, вторник и сряда не учим наистина). Но тъкмо когато се мъчех да избутам вратата се сетих, че то и понеделник вече не е истински ден, значи ми остават цели осем, от което ми идеше да ревна с глас. Аз го и направих де, ама… тихичко :) До компютъра не се докопах, защото майка беше седнала, затова отидох с ножичка, макара и една отвратителна игла-губерка да изпълня пъкления си план с чантите. Главата ми беше пламнала. Ако бях изчакала до сега може би нямаше да го направя. Но в крайна сметка ми хареса как стана (сега имаше пауза на писането, за да оцветя видимата част от капака в черно… защото тя тая чанта е синя… ех, тоя маркер за дискове.) Обаче от иглата много ме болят палеца и показалеца на дясната ръка… не можах да си набуча пръста, обаче платовете са доста дебели в частта, където шиех… и трябваше доста сила. Но ще го преживея някак. В крайна сметка изпих половин чаша от кокаиновия чай на сестрата и изхвърчах… изкуцуках от апартамента в един и пет. Точно като излязох от отсрещния апартамент излезе щерката на домоуправителя. Честно, много исках да я заприказвам и да вървим заедно към спирката. Ама тя върви адски бавно. Имам предвид, аз едва ходех! А тя не можа да ме настигне. Въпреки че проведох фалшив телефонен разговор, само и само да вървя по-бавно, и после стоях една минута, за да пресека, а можех просто да изкуцукам набързо през платното. Ами на. Тя и затова изпусна рейса… щото ходи бавно. А аз пак се затичах и го хванах. Беше много хубав, с мекички червени седалки, ако и доста мръсни, и много любезен шофьор с билетчета. Ама не знам все пак откъде това желание да вървя с това момиче. Идея нямам. Което ми напомня, пиша списък с неща за мен, които не интересуват никого. Ще го пусна тия дни и сигурно ще търпи ъпдейти. Деа знам. Как да е…
В автобуса започнах четвъртия прочит на “Властелина”. Дано го свърша преди рождения си ден, понеже тогава трябва да започна втората книга от “Наследената Вселена”. И аз не знам за чий :р Значи, изсулвам се аз от автобуса, купувам си талонче и се завлачвам надолу по стълбите на подлеза. С омраза поглеждам магазинчето, откъдето (ох, кихнах, много боли) купих чехлите вчера, и после - нагоре и напред. Вече гърмеше доста силно и аз с целия си акъл и доста високо започвам да нареждам “е хуу де, да, давай, аре де, аре, вземи ме навали сега, знаеш ли колко ми пука?” Ако някой ме е чул… надали е останал очарован. А то заваля - същински порой. В секундата, когато влязох в училището, петнайст минути закъсняла за часа по литература. Същински потоп. Може би идва Армагедон… но силно се надявам да не. Не ми се умира. Ох ами както и да е, имахме фалшива математика и две фалшиви физики след литературата, през които аз се чудех най-вече какво ще стане ако си пия кафето с мед. Разбира се, защото съм болна, а медът лекува.
Ще пропусна жалкото си прибиране в пороя. Беше много… патетично как джвакам през водата и калта, защото четворката изпревари 305 на последната отсечка и не можах да се кача. Върви си твоята любима Кейт Ший и си говори “Ми да, що да не си сложим чантата на главата? А? Защо ме гледаш бе, смешна ли съм ти? А, браво че ме опръска - супер, сигурно затова ти е тоя опел, да пръскаш пешеходците. Говедо смотано. Джвак, а? Ами какво пък, нека си джвакаме. Простак!” - последното е към света като цяло. Отново се прибирах в несъзнателно състояние и с разфокусиран поглед, нали… този път от всичката тая вода. Ии… вятъра е отворил и двете крила на прозореца, Който-Не-Се-Отваря. Тъкмо се проветрява сега.
И да, пия си кафето с мед, понеже в крайна сметка ходих ии до магазина. Не си купих нито бира, нито пелетки. Пелетките са като картофени мечета, ама не толкова хубави. бирено мезе, с други думи.
Днес докато се мъчех с неравната си тропоска си дадох сметка, че… всъщност родителите ме обичат. Ама наистина. И ме подкрепят и са на моя страна, наистина, ама аз просто не съм го разбирала и оценявала. И ако се държа малко по-нормално, какъвто е случая от… Светото Евангелие Етино насам… всичко ще е окей. Ами не знам, хубаво е. Всичко е много хубаво. Дано се задържи :)
Ади… стига толкова. Искаше да го кажа много по-рано, нали? :D

This entry was posted on Friday, June 23rd, 2006 at 18:47 and is filed under . You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can skip to the end and leave a response. Pinging is currently not allowed.