Честит рожден ден, Ери :)

Трябва да престана да ти обещавам разни работи, В., но нямах друг избор. Така че… забеляза ли как се удължи скролът за тази страница? Като един… както и да е. Ето ти подробно описание за дните, през които ме нямаше. Доколкото помня.
Не съм преднамерено лицемерна, но няма да пиша точно това, което мисля, за определени хора. Някой току-виж се засегнал. И тъй, историята започва там, където те изоставих в сряда вечерта, в потайна доба около десет и десет вечерта…

7.vi.2006

Повикахме си едно такси и тъкмо по времето, когато транспортната фобия започна да ме притеснява, стигнахме гарата. Държа да отбележа, че бях страшно горда от себе си, понеже багажа ми се побра в най-малкия ми сак - който е наистина малък и не подлежи на претъпкване - и раницата, в която обаче имаше само една гъба, която трябваше да предам на Е. следващата сутрин в Бургас, и пет пакета бисквитки.
И тъй, ние влизаме и баща ми обяснява, че сега ще си купуваме билети. Аз бях потресена от тази липса на организация - той НЕ ме е учил да правя така! Винаги поне ден предварително всичко трябва да е готово - от летателния план до билетите. Моето вайкане, че няма да има места, беше неоснователно. Места имаше.
Нямаше влак. [драматично, хъх?] Бил заминал цял час по-рано. Това, което не можах да приема, е че вината е моя. Именно моя, защото аз прегледах разписанието и аз казах кога тръгва влакът. Смятам, все пак, че вината е и отчасти негова, защото той беше длъжен да провери и да купи билетите. Така поне щяхме да сме наясно… или извътрени и със солидна сума. Кой знае. Та с мрачна физиономия го последвах към намиращата се в близко съседство централна автогара, откъдето се готвеше да тръгне най-жизнерадостния червен РЕЙС на света. към Варна. За по-кратко.
Места се намериха и скоро се настанихме, аз доволна си затъкнах слушалките в ушите и си пуснах Bullet for My Valentine - Tears Don’t Fall, волумето на макс и рипийта на уан. Е, после реших да спя, понеже знаех - предчувствах го просто - че стигнем ли заветната цел, да спя нормално не ще ми се удаде. Така че волумето вече не беше на макс. Друг е въпроса до колко НОРМАЛНО може да се спи в автобус. Тръгнахме в десет и половина и чак до Търново, три часа по-късно не успях да си смъкна облегалката. Интересно е колко много може да дреме човек, когато опитва да си подпре поне тила на пердето, обаче това означава непрекъснато да си удудудудудря главата в ръба на рамката. И колко много глупости може да изсънува за тези кратки дремки.
Между другото, сандвичите бяха разкошни, но само два. Както и да е, комбинация от пътуване по магистралата с висока скорост, Tears Don’t Fall и сандвичи е чудесна :)

8.vi.2006

След Търново с татко си сменихме местата и аз открих, че и със спусната облегалка не ще мога да спя, нито пък след като той спусна моята и ми каза да си спя там. Събуждах се точно пет минути преди точен час три пъти, гледах част от “свекървище” с Дженифър “голямото дупе” Лопес и се чудех на пошлостта на американския хумор, по някое време най-просташки си събух обувките и, откривайки, че татко е на задните седалки и спи, последвах примера му - час на едната страна и час на другата, за постигане на възможно най-пълно схващане.
Варна дойде неочаквано бързо и докато все още дремех, слизайки по стълбите, си мислех как го ненавиждам този град. По-късно, вече будна, не можах да се сетя защо, нито пък какво е провокирало тези мисли в дадения момент. Вероятно грубото събуждане чрез издърпване на слушалките. Или съм сънувала нещо.
Вие се смеехте за шала (да, пътувах с шал), но добре ми дойде за двата часа от пет и половина сутринта, които прекарах дремейки на една пейка. Качихме се на един автобус за Бургас и пътувахме ужасно дълго. Колкото по-близо, толкова по-гузно ми ставаше, понеже бях - и все още съм - убедена, че Е. ми е бясна. Най-вероятно не си е чула гласовата поща и сутринта ме е чакала на гарата. Надявам се да не съм права…
В Бургас се оказа, че за да стигнем Приморско, ще ни трябва бус, но от другата автогара, така че се качихме на такси с много любезен шофьор и за пръв път през живота си имах възможността да огледам града - ако и клюмайки. Беше адски мил и зелен и много чаровен. Но вероятно част от това се дължи на тогавашното ми убеждение, че кошмарът е свършил. За съжаление, изобщо не беше така.
Бусчето, което е от същия модел като софийските маршрутки, чакахме почти час, а след това се возихме горе-долу толкова, докато ни свали пред ММЦ. Бях твърде изтощена дори да приема морето по обичайния си изпълнен с възхищение начин. Представи си само. Видях го като произволна маса солена вода, оградена от пясък. Колко непоетично.
Както и да е, тръснахме си багажа в стаята, облякохме си жълтите съдийски тениски и слязохме в секретариата, където се водеше интересен дебат - да нарежат ли или не някой презерватив, понеже ластичетата за описания са свършили.
Веднага ми беше намерена работа - да лепя лепенки, направена от хартия, която и в най-смелите си мечти не си е представяла, че ще бъде лепена, върху пликчета на ОфисЕдно. Много сложна процедура, изискваща да се режат тънки парченца от лепенките, когато крайчетата се… хм… момент да се сетя думата… намачкат, но не и разлепят. Тъкмо като му хванах цаката ме свалиха в магазина долу, за да се върна към работата си. Противно на бюлетина, където пишеше “електронна обработка”, ме натовариха… с миналогодишното продаване на тениски и подобни. Не възразявам. Кеф ми е като купуват хората - а те купуваха :) По някое време дори дойде майката на Калин и ми предаде много (буквално) поздрави от него, което доста ме изненадва - та ние не сме говорили от повече от година. Идея нямам как се е сетил за мен (в интерес на истината, аз се присетих за него няколко дни по-рано, така че без угризения му пратих също толкова поздрави и се осведомих за здравето и заниманията му напоследък. Но така и не успях да попитам това, което най-много ме интересуваше. Не беше тактично, особено с толкова много хора наоколо И особено с оглед на факта, че с него просто не си общуваме и не е прилично.)
По някое време се установи, че ние нямаме купони за хранене този ден, тъй че отидохме до едно от ресторантчетата в комплекса за вечеря. После - още продаване и о, чудо на чудесата - сравнително ранно лягане. Разбира се, не и преди да долепя етикетчетата на пликовете. И да се върна до секретариата с шляпащи чехли и по пижама, защото трябваше да отнеса там купончетата за закуска и обяд на следния ден. За да дадат суха храна :) и разбира се, да присъствам на оперативката. Трийсет съдии, майко мила, Дженова и Сефироте!
Цяла нощ слушах Tears Don’t Fall и от време на време дори се изкушавах да припея, но много тихо. Не знам чия е прекрасната идея да ме тури в стая с двама мъже, единия - почти непознат. Разбирам да беше Лъчко като миналата година, ама… е, както и да е. Радвам се, че не съм от хората, на които хъркането пречи да спят ;) и все пак, не можах да спя. Изброих, че съм била в леглото девет часа, но всъщност със затворени очи са били не повече от шест. А и те не бяха особено полезни, понеже непрекъснато се будех и не можах да спя по-спокойно, отколкото предната нощ в автобуса. Може би заради новото място и наличието на непознат човек. Знам ли. А може би просто от гузна съвест, обтегнати нерви и любовна мъка :р разбира се, имайки предвид моя жизнерадостен характер, трудно може това да се определи като любовна мъка, защото… проявявам достатъчно разум, че да не се поддам на мелодрамата :) много вреди. Но и така да е, непрекъснато се будех и заспивах отново, тоест - дремех. А както всички знаем, дремейки се сънува най-много. Освен това, полусънното състояние между тях е точно онова, в което мисля и всякакви глупости, предлагани ми от мазното ми подсъзнание, ми звучаха като прекрасни идеи. А не само че в будно състояние не са - ако която и от тях бъде изпълнена, ще трябва да бъда (само)обвинена в противна пресметливост. А пък аз прекалено малко харесвам преструвките и предпочитам нещата да са спонтанни, макар че вече се убедих, че и това не е безопасно и съвсем не е добра идея :)

9.vi.2006

И тъй, бидех събудена сутринта и… губят ми се инструкциите, но идеята беше да се явя на работното място… и след това да ме откарат до мястото на финала, където ще работя. На това място всичките ми илюзии, че ще върша нещо, което… би трябвало… бяха съвсем разбити. Връчиха ми два фотоапарата, с които да се развявам наоколо и да правя снимки, а пък по някое време ми се обадиха да се върна и о, чудо да свърша нещо полезно!
Да режа разпечатки. Как пък не.
Но беше доста сладко как се събудихме с един кошмарен порой, а тъкмо за старта времето се пооправи и финиширащите на плажа бяха много облагодетелствани. Имаше разни образи, които излизаха от гората, помъкнали еленови рога. И всички бяха много умиляващи, когато джапаха във водата, за да стигнат до последната точка, и после изнемогващи се затътряха по финалния коридор :р Направо ми се дотича и на мен, което си е събитие само по себе си.
Видях се с онази моя първа правешка любов и с голямо неодобрение отбелязвам, че съответния младеж се е изрусил. Не че не изглежда добре, но това… не ме спира от неодобрение. Не бурно, разбира се, защото отдавна вече не сме в каквито и отношения - не че някога сме били - но… както и да е. Минус още една точка за русата коса.
Този ден си ми беше много добре, защото ме закараха късно и прибраха рано, тръшнах се да спя - а да съм се уморила, не знам от какво, освен от подтичване по дюните… - и така чак до времето за вечеря. Вечерята представляваше чиния с краставици, поръсени със сол, и втора чиния, наполовина пълна с варени картофи и ориз със зеленчуци, което ми беше любимото меню от миналата година. Вярно, порциите са малки, но пък човек може да си вземе пак. Не и аз, понеже ме беше срам, но теоретически имаше такава възможността, така че няма от какво да се оплаквам наистина :) пък и свалих някое друго кило, докато бях там… все някаква полза.
После още една оперативка, на която се чувствах абсолютно ненужна и безполезна — както си и беше — и подобна на първата нощ, само че с повече събуждане, защото ми свърши батерийката. Пейн.

10.vi.2006

По съботно станах прилично рано, тоест - събудиха ме неприлично грубо, за да ме уведомят, че след два часа трябва да… :) се чучна в кола с някакви непознати хора и да запрашим към финала за втория ден. Този ден ме сложиха на най-голямото слънце да продавам и какво, продавах си, само че когато насекомите съвсем полазиха и най-грубо скачаха наоколо (дори глътнах без да ща един малък скакалец… но това ще пропусна в разказа си :р ) се предадох и замених баща си за рязането на разпечатките.
Доста следобед ме откараха обратно, за да повторя процедурата със спането и вечерята. Дословно, чак до менюто. Някъде всъщност ми се губи една вечеря, но не се сещам къде. Абсолютно сигурна съм, че не два, а три пъти, ядох едно и също.
Та след това си взех апарата и жизнерадостно заподскачах надолу по стълбите, понеже имаше една разкошна, огромна оранжева луна като… някакво оранжево швейцарско сирене :) на гореупоменатите стълби се сблъсках с още по-гореупоменатия праве… ами тоз от правец, не се сещам за думата. Честитих му първото място за деня и го целунах по бузата, преди да отбръмча към плажа за кросче и снимки. Бас ловя, той е сигурен, че аз все още копнея за вниманието му :р
Аз, от друга страна, вече съм сигурна в обратното. Което не е нищо ново, но искам да го подчертая в случай, че от отношението ми това не става достатъчно място. За съжаление, сърцето ми не е достатъчно голямо, за да обича двама наведнъж, прости ми високопарните думи. Поезията е пошла, нагла и нагласена също и изобщо, презирам поетите и… не, не, няма да се разпростирам за това, понеже изписах няколко страници по темата в дневника си и това само предизвика презрение към старото ми “аз”, което доброволно биде самоубито. Ще да си навлека гнева на сума поети, ако обясня точно какво не ми харесва. А както каза malak_princ, аз съм най-обикновен стихоплетец, защото в стиховете си влагам само мисъл, но рядко чувство. Презирайте ме за тази промяна на мнението, ако желаете :р
След това имахме оооще една оперативка, където - позна - пак не правих нищо, освен да черпя хората с шоколад и да им раздавам анкетни карти. Никакво уважение. Няма и за какво.
След това рязахме листчета и ги подреждахме за всеки отбор, което се проточи, защото точно на средата на работата се оказа, че сме ги сложили грешно и трябваше да започнем отново. А хората вече недоволстваха и съвсем открито си ни ругаеха :) с право, но все пак - не е мило, нито прилично. Накрая свършихме, аз се трупирах на един стол и се заналивах с някакви бира колкото да удавя времето. Най-накрая ме оставиха да се замъкна в стаята (смея да се похваля, че за времето на престоя си в ММЦ нито веднъж не сбърках пътя до стаята… имам нюх за откриване на леглото!), да си сложа слушалките и да си легна да спя. Е, разбира се, не и преди да прочета още осемдесет страници от “Разум и чувства”, като след всяка глава се уверявах, че “тази е последната и после ще спя”. Накрая просто затворих книгата по средата на изречението и да… заспах. Тази нощ - по-спокойно и по-заспало, но определено с още по-фрапиращи сънища. Майната им.

11.vi.2006

Неделята много приличаше на съботата, с тази разлика, че тръгнахме половин час по-рано. Този път маах по финалната линия, снимах де що мине състезател. Една жена си донесе лъснат череп на говедо, което беше най-интересното нещо след еленовите рога от първия ден и костенурката от втория. Рязах разпечатки - отново - бях колкото можах по-мила с едно много малко момиченце (тоест, задоволих се само да погледна татко умолително и да смрънкам `сейв миииии!`) и по време на награждаването направих всичко по силите си да разпродам всичката стока. Вярно, не успях, но бях доста близо до успеха. Щом успях да убедя няколко доста дребни жени да си купят тениски с осем размера по-големи от техните… което няма нищо общо с факта, че само такива размери имаше… :) И междувременно проведохме един доста забавен и дори интересен разговор с Антонио, един бивш - а може би и бъдещ - съотборник.
Накрая час и половина опаковахме и товарихме багаж. Не мога да опиша удоволствието си, когато най-после се качих в червения бус и тръгнахме към ММЦ. Вярно, Лъчо е адски неразумен шофьор и има навика да говори по телефона през поне половината време… а през останалото да чете разни неща, слагайки ги върху волана… но все пак е и много приличен, понеже само благодарение на бързия му рефлекс избегнахме едно преобръщане в крайпътна канавка. Друг е въпроса щеше ли да се налага да го избягваме, ако той си беше гледал в пътя, вместо в сметките. Ух, уж казах, че няма да казвам каквото ми е на ума… здраве да е. Пътуванията с Лъчо винаги са много забавни, ако не съм го споменавала. През половината време се хилех идиотски. Че как ли и няма :)
Следобеда с татко подреждахме багажа от секретариата, докато останалата част от съдийския апарат се изнасяше или плуваше и последва още час и половина редене на багаж в буса. Ей, богу, не съм вярвала, че толкова много неща могат да се поместят между задната седалка и задните врати. Че то тия багажерии заемат половината офис!
В края на краищата тръгнахме чак към шест и половина. Аз отново в средата на предната седалка, с Tears Don’t Fall и “Разум и чувства”. Отново имах шанс за кратък оглед на Бургас, който този път ми напомни за Ямбол и най-хубавия квартал на София (този на К.)
След това с пълна газ потеглихме по магистралата към едно OMV в Стара Загора, където трябваше да обменим Стоки С Възможна Двойна Употреба… таковата де, станциите на електронната система :) и да вечеряме. Наистина любимата ми част от съдийстването е пътуването. Не заплащането дори. С оглед на смешното количество работа, което свърших, почти ме беше срам да си взема съдийските (но почти, защото има доста неща, които трябва да се купят, и получените пари не стигнаха дори от половината. Но нямам повод да се оплаквам. Доволна съм. Само да бях свършила повече, вместо да ходя на курорт, ако и без нито една баня). Но да се върна на пътуването - по магистралата, слънцето залязва, наоколо се ширнало едно разкошно зелено поле в най-прекрасен зелен цвят, буса пери с около 120 километра и изобщо… :) все хубави неща. Транспортната ми фобия не се обади чак докато стигнахме София. Но в момента тъкмо пътуваме към Стара Загора, където анти-радара изпищя малко преди да ни спрат.
На Лъчо му написаха фиш за пет лева, което стана причина той да се смее чак до бензиностанцията. Там с татко си купихме пет шоколада, все различни, и когато съзрях шестия Потър отново отбелязах със смях “Ох, пак тоя дето няма да го прочета…”. Но това си е чист майтап и аз го повтарям откак книгата излезе. На шега на майтап, обаче татко го взе и го плати заедно с шоколадите. Мистерия. Какво правят пътуванията по магистралата само :)
И тъй, ядохме някаква безвкусна, ама наистина, безвкусна храна, дадохме каквото имаше да даваме и отново се качихме. Татко легна да спи, нормално, и на мен се падна да развличам Лъчо. Тази задача я взимам присърце, понеже с такъв неразумен шофьор няма как да не се забавлявам. Въпреки, че той ме мисли за идиот. Не че това е невярно или ново.
Само че не ми се удаде, понеже телефонът му взе да звъни и следващите, примерно, двеста километра ги прекара непрекъснато говорейки и изглаждайки семейни скандали. Повече няма да кажа, понеже самия факт, че ПОДСЛУШВАХ толкова грубо, а не заспах от едната тактичност, е показателен. Но наистина бях страшно впечатлена. Де и аз да имах такъв приятел по време на паденията :) Сериозно. Но нямах, така че мога само да си изгриза пръстите от завист (но!не съм такъв човек, нали).
После съвсем му се заприспива и опитахме да водим някакъв разговор. Не много успешно. Дори само фактът, че му стоях от (разбира се) дясно, пречи - тоест, бях с болното ухо към него, а пращящото радио и шума на двигателя хич не ми помагаха да чувам по-добре. Как да е добрахме се живи до София и то тъкмо към полунощ.

12.vi.2006

Соу, спряхме буса съвсем пред бившето министерство и сегашна… предавам се, не помня какво беше, но съкращението май е отново ДАМС. Разтоварвахме, возихме багаж с асансьорите и аз очаквах всеки миг споменатите преди няколко дена зомбита да атакуват. Добре че не сме толкова луди, че да вземем да редим нещата :) зарязахме ги нахвърляни тук-там и най-после се качихме за последно, че да ни докарат вкъщи. Неописуемо щастие. Изкъпах се с кеф, легнах си с кеф и спах четири часа - също с кеф.
На даскало си умирах от глад през цялото време, много ми се спеше и изобщо, губят ми се моменти.
Беше много забавно да пътуваме с Я. и Б. :) изобщо, много са забавни и… :) как да не е весело така да се разлигави човек. Ще ми се да живеех в тяхната посока, за да се прибирам така всеки ден, но уви. Не е по силите ми. Пък и кварталите им не са моят идеал за добро място ^^
Идеята беше да си похарча заплатата, имайки предвид, че идат светли празници - рождените дни на Я. и С. За съжаление, започнах пазаруването с нещо за мен - “Мастера и Маргарита”. Не се сдържах, беше само осем лева. След това най-после намерих цип, който обаче не ми се струва подходящ. После купих подарък на С. и дълго се колебах дали да не си купя новата книга на Пратчет. Накрая реших, че бих предпочела да си купя чанта и запраших към “На тъмно” ин куест фор евтини. Уви, нямаха, така че просто оставих част от багажа си при татко, взех му пари за кайсии и тръгнах към НДК, за да се скарам на любимия си хаймана от сите-бе-ге и да си купя чантата с гънс`н`роузис. Хайманата, както може да се очаква в понеделник, го нямаше, затова пък чанта имаше. Много е красива. Малко ме притеснява, че съм слушала само няколко песни на Гънс и си купих именно тази чанта заради красивата картинка и, разбира се, ултраважното she’s all guns and roses. Но, дори така да е, чантата е много хубава и по-лесна за носене от другата. А проблема с другата е най-вече волността, която си позволих, докато я рисувах. Отплеснах се и… мда. Някой може нещо да си помисли и, опасявам се, нещото да е вярно. Тъй. Затътрих се до дългия пазар, купих кайсийките иии най-после тръгнах към Орлите с цел прибиране у дома.
Много ми е гузно, ама бяха кило и половина, а сега са ни по-малко, ни повече от пет. За сметка на това друго няма да ям поне до утре. Ама са скъпи и ловя бас, че ще ми се скарат. Тя лакомията е смъртен грях.
И тъй, заплатата свърши! Няма повече. Как ще купя бира сега…

Бая време ми отне да го напиша това :) мисля сега малко да порисувам, въпреки че ме е хванала музата за писане. Хвала Остин. Добре ми влияе :) Но пръстите ме заболяха и наистина ми се рисува, ако и да не го правя много добре.
Абе проблема тука е, че много се разсейвах и изобщо има доста неща, които пропуснах. Ако записвах всичко в дневника си, не би ми било толкова трудно да си припомня; хауевър, аз имам пословично лоша памет за повечето неща и затова част от разсъжденията, които исках да ти споделя, няма да ги напиша. Едно от тях беше размисълът за нещата, които пиша тук, и онези, които пиша там. Всъщност, доста малка част от тях съвпадат. Там пиша неща, които надали биха заинтересували някого, но и такива, които биха били твърде интересни и дискредитиращи, ако мога да си позволя подобна липса на скромност. А пък тук пиша за общо взето всичко (макар че опитвам да пропускам стомашните неразположения), като повечето неща не са НАИСТИНА МНОГО важни за мен :) в крайна сметка, това противоречи на целите и на ДВАТА дневника, и би трябвало да обявя експеримента си за провален. Не мога да споделя всичко и това си е. Предполагам… никой не може.

Друга мисъл тези дни ми беше как съм твърде склонна да харесвам хората и да ги намирам привлекателни. Много хора приемат тази ми черта за лекомислие и прекалена влюбчивост, както и ме смятат за неразумна и несериозна, което в общия случай може дори да ме огорчи, понеже аз не се смятам за -точно- такава. На практика, всеки, който крие повечето от чувствата си и показва лековат характер, бива сочен с пръст и заклеймяван като несериозен и неспособен да изпитва силни чувства.
Но аз всъщност не възразявам, защото това е доста по-добър образ и си е доста по-мой от другия, към който неуспешно се стремях преди :р Но понеже опитвам освен другото и да съм скромна, няма да се впускам в обяснения :) само ще кажа че… както пише в страни… наистина съм влюбена и всъщност доста повече от това. Надявам се не разочаровам никого, понеже не ми личи и понеже не скърбя дълбоко (тоест не съм депресирана и не рева) по тази причина. Ами то и не трябва.

Освен това, често се случва правилната дума да ми… избяга… и тогава има такива многоточия, където се замислям. В много случаи накрая се спирам на погрешен израз и това води до конфузни ситуации. Извинявам се. Не съм и много романтична.

Ами, стига толкова за днес, какво ще кажеш… мисля, че наблюденията върху собствения ми характер и дългото време, прекарано единствено с мене си като събеседник, не ми е навредило, но мога да ти спестя някои неща =)

Нещо не им е наред на тия букви след първия абзац. Не ме кефи така :(

Песни на поста:
Bullet for My Valentine - Tears Don’t Fall
Placebo - Song To Say Goodbye
Green Day - Boulevard of Broken Dreams
Placebo - Every You Every Me

Замисли се кога пак ще ме караш да обещавам!

This entry was posted on Monday, June 12th, 2006 at 18:58 and is filed under . You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can skip to the end and leave a response. Pinging is currently not allowed.