Честит рожден ден, Ери :)

Как лети времето, бих казала, но вече знам със сигурност - не лети. Има си лендроувър.
Ами така е, заплеснах се да рисувам и каква стана тя. Но няма как, обещах (отново) и пак трябва да пиша километричен пост. Щом те интересува :))

Вчера беше много заспал ден с изключение на класното по литература, което тотално омазах, най-вече благодарение на заключението. Лигня. След това се насочих към офиса за малко работа. Вкарване на заявки, едно друго. Това се проточи от три до, как да го кажа, девет - не само защото аз работя неефективно, но и защото бяха много. Имената отново ме накараха да се запитам защо не се казвам Илонка. Винаги съм го смятала за Толкова Сладко и Мило Име. Не мислиш ли? Други въпроси, които се родиха в работния процес, бяха защо имаме една и съща жена два пъти - веднъж с моминското си име и веднъж с това на мъжа си. Пълна мистерия. И също, защо в обяда ми е попаднало миниатюрно колелце спаружена краставичка като сърчице, с лице в средата [ ето го тук, малко не на фокус ] Стигнах и до извода, че без слушалки ще ми е трудно да оцелея още време. Също без хапче за глава и без сън. Ами тъй де. Като ми се спи говоря глупости, като например “Ще ви изпаднат яйцата от патката”. Я не ме гледай така. Говоря за двете великденски яйца, които стоят в панерчето - патица на бюрото на Лъчо. Което панерче е наклонено под опасен ъгъл, предполагащ изпадане на яйцата. Просто така си прозвуча.
Прибрахме се в десет и половина. Времето от девет до часа на тръгване прекарах на пода в приемната, вперила поглед в релефната карта на републиката. Отпреди двайсет години. След работно време тази сграда изглежда населена от духове. Но изгасят ли осветлението, става декор за филм на ужасите. Известно време обяснявах на татко и Лъчезар как ей-сега ще дойдат да ни изядат по най-гнусен начин зомбитата. По някое време сигурно им писна и татко ми даде да му напиша римайндър на прешъс телефона. Естествено, после не си го взе и е негова вината, че му прецаках всички настройки само докато му разгледам картинките, не моя. Просто така става. И така, десет и нещо, охраната ни звъни по телефона да ни пъди и о, най-после, тръгваме през тъмния коридор, където чакаха зомбитата, въоражени с ръце и крака вместо водопроводни тръби. Разбира се, не смяха да се покажат, но бях сигурна, че ще заседнем между етажите И Тогава Вече! ни е спукана работата. И сдъвкана.
“Вали ли?” - пита татко. “А, не, спря”. Ха, излизаме ние и то един такъв хубав, нежен, топъл леден дъжд, досущ като реклама на Нивеа… а, знам, не се върза. Беше си като… ами порой. Лее се, не вали. Изприпкахме до буса, където трябваше да се возя отпред без предпазен колан и в момента, в който стигнахме Орлите транспортната ми фобия отвори едно око, прозя се и нададе ужасен писък. Всмисъл, аз принципно нямам нищо против да пътувам със сто и десет километра в час по моста между Плиска и Окръжна, в десет и петнайсет през нощта, а чистачките да не могат да разкарат водата от предното стъкло. Дори го намирам весело. КОГАТО СПЯ, не когато всичко това е на половин метър от носа ми. Най-весело беше долу в селото, когато на една локва се разминахме с някакъв селски гъзар, който ни заля с кал и известно време пътувахме на сляпо. Шанс.
Затова пък вкъщи имаше торта - по случай първи Юни… и за да се извини майка ми, че се накрещя следобед (то беше по повод че не можеше да намери ключа за вътрешната брава и респективно - да излезе. И както винаги, за това аз съм виновна, както и за глада в Сомалия, войната във Виетнам и втория мандат на Буш.) Нелоша торта, признавам. То лоши торти май няма. Освен сините. Ама те са за зомбитата.
Легнах си в един и половина с F.N.T от саундтрака на “Десет неща, които мразя в теб”, и се събудих точно десет секунди преди алармата. Явно му свикнах на… по-ранното ставане. Намерих кога. Излязох по-рано от друг път, понеже кафето свърши вчера и нямаше какво да пия. Излизаме ние с татко и той с кеф отбелязва “Спряло е да вали”. Ха, да бе. Четири секунси по-късно заплющя със същото весело усърдие от нощта. И тъй, хващам автобуса, който ще ме стовари на Окръжна в седем без пет и оо, изненаадааа, той се счупи една спирка преди крайната ми цел. Много кефско и фйешънско, особено с оглед на хубавото, приятно за разходка време. Пуй.
Бяхме в намален до три четвърти от класа състав (като най-хубавата му част липсваше). По идея трябваше да учим първите два часа, а в средата на третия да излезем, че министъра и кмета да ни обясняват за дрогите. Но разбира се, понеже това е България и е София и е 118, нещата се забавиха тъй с да кажем един час. Тъкмо за да може да стоим 45 минути строени на плаца и мъничко преди да пристигнат официалните лица да заплющи едно такова мило и поройно. Мамка му и сърпент с аквалунг.
И тъй, министъра на… - на какво беше… май на вътрешните работи. Или заместника на образованието. Не знам, дъжда плющеше - произнесе много прочувствена реч за хората, които искат да ни откъснат от компанията ни и да унищожат живота ни, сируч злите гнусни и противни нарко-дилъри, извини се, че е закъснял, каза че лошо е разбрал (сиреч, директорката е виновна (която директорка беше в много неизгодно положение, със 7/8 впит бял панталон ( за да се вижда, че задникът й вече не е какъвто е бил някога) и бяло сако. и без чадър)) Показаха ни как патрулката може да се движи абсолютно безшумно и нагледно демонстрираха как се ловят дилърчета (в снайперски суичери и качулки до носовете) докато продават джойнт на група празноглави чалгарки. Не беше нито весело, нито достоверно, понеже те не се опитаха да бягат. Накрая един чичко с фамилия Поров и лице на невестулка, и сив лъскъв костюм, опита да ни покаже наркотоци, но вече валеше толкова силно, че един истински англичанин със сигурност би разтворил чадъра си. Затова влязохме в салона. Показаха ни наркотиците. Тръгнахме си.
На което място, аз вместо да се покажа умна и да се прибера, тръгнах да навестя моят любим хаймана от сите-беге :) и да му напомня, че искам си пък сайта. По път си купих нови слушалки. Малко са сложни и трудно се слагат, но изглеждат обещаващо. Фу. Напомних му. После си сложих слушалките и, вече съвсем жалка, мокра и измръзнала, се запътих припявайки към Славейков. Хората този път не ме гледаха странно, а по-скоро доста обвиняващо. Когато мълчах - също. На паузата осъзнах, че вият сирените и половината град е замръзнал по местата си с изражение на убийствена досада, тоест, хм, тържествено изражение! на лицата. Другата половина нямаха чадъри и като мен бяха много мокри, жалки, премръзнали и искаха това да спре час по-скоро. Еми, не спрях. И да я бях чула, пак нямаше да спра. Не и в това време, на открито. Но ми стана едно такова виновно и гузно, защото не съм чула сирените. Но толкова по-добре, защото всеки път когато целия град забучи се психирам все едно е гръмнал АЕЦ-а. Ами то сигнала е същия.
И тъй, сдобих се със сборник шекспирови комедии само за двадесет и пет лева и продавачът ми свали “Разум и чувства” от петнайсет на десет. Само дето аз имах само пет и стотинки, така че му казах, че ще се върна в неделя. Само че… сетих се, че новото издание струва само шест лева и хлътнах в голямата (и топла!) книжарница на Графа. Имаха я. Шанс. И започна едно ровене из портфейла, което събра пет лева и деветдесет и седем стотинки. И аха да избухна в сълзи, сетих се, че като си купувах закуска пуснах рестото в джоба. Двайсет стотинки. И, ура, книга е моя!
Със сигурност пропуснах известен брой неща, но не мога да помня всичко -.- и без това ти омръзна да четеш още на зомбитата, ПРИЗНАЙ си! :р Сега ме извини, трябва да напазарувам, да нахраня гъбата и да умия чините, преди шефът да се върне и да ме изяде с все костите. Йех.

А тъй, нахраних я. За пръв път лично го върша и е много стресиращо. Особено момента, в който я миеш. Прилича доста на мозък, но бял. А хайманата:) ми спира устрема. Прави ми се сайт. И заради него не мога, защото предния вариант го няма. Пу!

This entry was posted on Friday, June 2nd, 2006 at 17:45 and is filed under . You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can skip to the end and leave a response. Pinging is currently not allowed.