Честит рожден ден, Ери :)

Чудя се кое… кое ли е било това нещо, което ме накара да забравя, че I’m so afraid to fail, that I won’t even try ?
Поздравявам всички, които ще видят това, с Life For Rent на Dido :)

Днес се навършва една година откакто си купих “Фантомът” на Гастон Льору и съответно една година откакто съм прочела книгата.помня,че беше единствената останала в града,лично проверявах. :) и единствената,която съм обикнала толкова много.да,дори “Властелинът” не съм обичала толкова,дори в най-добрите му времена.още помня,че след като си я взех сутринта,трябваше да мина да си прибера бележника от училище,там прочетох малко,а като се прибрах вече не можех да я пусна и четох,четох,докато не стана 19.30 и не трябваше да ходя на пощата за събирането с класа.до това време вече бях стигнала до епилога.взех си книгата,хванах едно такси до пощата,хапнах едни спагети и си поговорих със сашо и методи,след което към 23.30 всички се разплатихме и по-голямата част тръгна към Маскито за по един ром, а аз с възможно най-голяма скорост се отправих към къщи. Към 23.50 вече бях на моето легло с книгата в ръка и за 3-4 минути изчетох епилога. После го изчетох още някол пъти, като междувременно не преставах да плача. По едно врем си зивадих кожения тефтер със златните ръбчета и написах първата глава от единствения ми истински дневник.представлява нещо като откровение към него и как е променил живота ми,а той наистина ми помогна да положа някакви усилия в тази насока. защото след като затворих книгата,в онези минути на болка и състрадание си обещах пред себе си и пред него да се опитам да стана по-добра.може би не съм постигнала много, но продължавам да се боря и се надявам, че след време ще дойде и този ден, в който ще се изправим очи в очи с него, било то на този свят или на онзи, и с чисто сърце, ще му кажа, че съм изпълнила обещанието си.

а лошото е че взе да ми свършва содата,с която си почиствам висулката и синджира за нея,макар че едва ли ще ги нося двете едновременно,защото като е с кожичка си контрастират и на нейния фон изяществото на буквичката изпъква още повече. а още по-лошото е,че докато намеря буркана със содата се наложи да близвам по малко от съдържанието от тези със солта,захарта,брашното и още воланд знае какво.дори от солта два пъти,за да се уверя окончателно, че солта просто си е противна и колкото и не е чак толкова противна, че да бъде сода.
-
дали вече са пристигнали във варна?
-
ланна сервитьорка… “помилуйте, королева!”

всичко се затрива след време,но за това най ще ми е мъчно. то ни беше ‘ознаменуването на сдобряването’. преди 5 месеца и макар че ти си тук отначалото,готова съм да плача и за двете.
*си подготвя дузина носни кърпички*

Разни работи наоколо дават отклонение. Клавиатурата ми най-вече. Преди малко стрелкичките не работеха, от време на време `х` и `б` просто се изключват, а понякога - в Скайп - просто превключва на фонетика. Искам да изясня - аз НЯМАМ и НИКОГА НЕ съм имала инсталирана фонетика, флекстайп и други бози. Не са докосвали машината ми. Само английски и БДС имам, затова смятам много нечестно това, което се случва.
Аз тая клавиатура миналия април я полях с вода и сетне я суших със сешоара. Може от това да е. Знам ли…
И новата Опера дава отклонения. Много нацепва, а промените са абсолютно ненужни… по-добре вместо часовници във формата на сърца, да я бяха научили да разчита всичките джаваскриптове и да не е толкова опърничава. Това, дето толкова й харесвах, беше че е много бърза и като натиснеш стоп или бек не забива. Ами си спира. И като превърташ страниците не ти ги зарежда наново, както прави сега. Боза отвсякъде. Готина е, де, и нямаше да протестирам за нищо… само да не забиваше.
Но това може да е и от лоу-диск-спейс-он-драйв-Це\Е отклонението. Никакво място няма… много тревожно. Единствената ми възможност е да си изтрия Хаос Легиона. Ама няма да го направя. От цял месец кисна на едно място, трябва да взема да я играя… иначе като нищо ще изгледам филмчетата и ще се спойлна. Пък аз ги гледам чак като им мине мястото в играта, щото тя дава отклонение и ми ги пуска наопаки :р затова твоята любима Кейт Ший ги гледа с настранена в клони глава.
А тя главата също дава отклонение. Пак опитах да гледам Closer и пак го изключих и със злоба изтрих на третата минута. А снощи участвах в томболата за покани за Ерос. Я си представи сега да си спечеля покана. Искам на Ерооооос!
(да бе, искам. Ако спечеля трябва да му дръпна някоя и друга песен да знам за какво става дума :р и това ако не е отклонение)
б м г.

Добро утро, аз съм твоята любима Кейт Ший, радвам се да те видя :р
Въпреки твърдото ми решение сутринта да спя до 7:37, станах пет минути преди шест. Алармите ми звъняха както винаги и изведнъж осъзнах, че няма да спрат, докато не изредят седемте цвята на дъгата. Изключвайки факта, че бяха изключени. И няма как да звънят цветно. Когато, едва отворила едното око, миех чиниите (защо?) в кухнята, осъзнах, че това са алармите на татко, които са на всеки шест минути, и всъщност съм сънувала. Емии, шанс. В крайна сметка съм по-зле от вчера, б м г, сутринта не можех и да говоря.
Мимоходом извадихме половината писалка от камерата, ама не работи. Все едно съм очаквала друго. И мен да ме държат дванайсет часа в камерата, и аз няма да работя. Ама татко не ще да го води на ремонт, докато не се убеди, че ТОЗИ ПЪТ не е батерията. I feel stupid. Не че е нещо ново :р
И така, понеже станах рано, реших, че… имам време. Направих си половин супичка, защото умирах от глад (но в същото време ми е гадно от храна… Воланде, дано не развивам анорексия). Написах едно глупаво писмо :( - нямам тренинг… и после пях пях пях The Haunting и Wander и Wings Of Despair и Soul Society и Don’t You Cry и изобщо… вземи чуй Камелот. Последно изпях Somewhere In Time, докато в паузите френетично гълтах кафето от последното пакетче. И на, тъкмо в девет без петнайсет да изляза и.. хай плащай нета. Чакай ще ти дам пари и нам-кво-още. В следствие на което излязох, малко накуцвайки с левия крак, чак в девет и единайсет минути. Пресметнах, че ще закъснея десет минути, което ме хвърли в шаш и паника и затова… се позатичах. Или позаприпках. Не за дълго, понеже левия чехъл ми прорязва кожата и е много, много неприятно. Това е първия чифт, който ми прави такива неща. Ама аз и без това съм имала само два през живота си. Еееех… първия е толкова хубав. Ако беше останал и здрав три години… помня, че го купих за девет лева от Варна, когато бях на гости на Анди. Както и да е. Стиснах здраво талисмана и настойчиво замислих: недей тръгва още, недей тръгва още, недейнедейнедейтръгваощееееее!. После застанах на спирката и още по-настойчиво “молятемолятемолятемолятетръгваййй!”. И той, о, чудо! - тръгна.
Соу, аз опитах да -дишам- и отворих “Шекспир комедии том І”, за да прочета “Укротяване на опърничавата”. Мисля, че ще се простя с осемте тома Шекспир. Не ми хареса. Не бива да се дава на мъже също. Со, погледа ми се мести от часовник на часовник (на ръцете на седящите около мен хора) и тъкмо си мисля че може би… ами не е невъзможно… да стигна на време… и хоп ей ти на задръстване между Полиграфическия и Орлите. Много неблагоприятно място за задръствания. Едва не умрях от нерви за тази отсечка, но натам беше съвсем чисто и пристигнах съвсем на време… в 10:10. Ани вече беше там, така че със задоволство й предадох пакета. Заедно с инструкцията “Ами, такова, можеш да го сгънеш…” и обяснение какво съдържа. Много я харесвам тази Ани… :) Обеща да ми даде Ети за няколко дни :) И… седим и си говорим… а пък К. го няма и няма… разбира се, К. има навика (по мое наблюдение) да закъснява, но това минава всички граници, имайки предвид че отива на концерт на Скорпионите. На цялата гара - групички подозрително изглеждащи дългокосковци. Половината с тениски на споменатата група. Нереално нереално. (не се повтарям. Това е като “супер нереално”, ама още по-нереално. Trust me on this one. You can go to the bank with it, както казваше Уили Уонка) И тъй, сетихме се да излезем отвън, където К. съвсем невинно си седи и се усмихва. [кратък размисъл, който не бих публикувала тук]. И двамата изненадани от (безочието на) предложението ми да ги изпратя. Фху. или нещо от сорта. Ами да, изпратих ги - първо за билети, после и до перона. На касата беше весело, понеже имаше една жена, която три пъти се върна назад - последния чух дори какво пита, а именно “аа, ама той тоя шести коловоз къде е?!”. Трябваше да си прехапя един пръст, за да не се разхиля идиотски (подразбира се факта, че аз през цялото време се усмихвах по този начин, нали, очакваш го). И тъй, тръгваме за шести коловоз :р хах. Двайсет минути до излитането. Десетина от тях стоим и си приказваме. Аз повече мълчах де… и гледах асфалта все едно е много, много, ама много интересен. Други пет… се появи някакъв младеж и казва на К. “Ама мноу яка тениска!” (става дума на такава с Killing The Dragon на DIO) “Откъде си я взел?”. К. абсолютно шашнат, започна да обяснява… ние с Ани се смеем на ум. Поне така ми се стори. Накрая младежът за четвърти път каза, че ще се видели на концерта, и отлет`е. Сооу… дружески прегръдки, този път без изцепки, няма нужда да стоиш, е, щом ме гоните… и си тръгнах. В подлеза разминах един ром с фанелка на Хари Потър.
Качих се на един автобус и глупаво зяпах през прозореца чак до общината, където слязох да си платя нета. На този етап вървенето е агония и се чувствам като Малката Русалка, изключая факта, че не кървя (между другото, никога не си проверявам постовете за грешки, извинявай). Докато пресичах, подминах една двойка, тя около 35 годишна, той - към четирийсетте, държат се за ръце с преплетени пръсти. Много сладко. За беда чух и какво си говореха (а не обичам да подслушвам). Тя: Ти си много добър, ама като става на твоето. Той: Е кога пък става на моето? Винаги правя каквото ти искаш. Тръгваме - тръгваме, оставаме - оставаме, ядеме - ядеме, ебеме се - ебеме се… (минава една много стара и шумна кола) Ако не ти харесва - дай да се изчукаме за последно и всичко да свършва. Обаче не се пуснаха и през цялото време се усмихваха (не питай откъде знам… на човек му личи по гласа усмихва ли се или не се). Нереално странно беше. Со, плащам и… виждам как рейса мазно-мазно се изнизва зад гърба ми. Не ми остава нищо друго, освен да извървя километрите до нас (които са около… два и половина-три, съвсем малко) пеша, в единайсет и половина по обед. Целите на това са: 1) да не седя два часа пред даскалото, 2) да отида до тоалетната, 3) да се върна при The Haunting и ******** си дневници. Тоест, този пост трябваше да го напиша още по обед, ама не би.
Трещят гръмотевици някъде далече, аха-аха и ще завали, а твоята любима Кейт Ший върви с неадекватен поглед. Осъзнах, че ако вървя по-бързо, не ме боли толкова много. Не знам защо и не ме интересува. Казвам, че боли по-малко, а не че не боли. Има разлика. Пясък, прах и някакво куче, някакви коли… абе, всичко ми се размазваше и трепкаше и изобщо не знаех къде се намирам. Просто вървях и беше много, много странно. Чантата продължи да се къса и някъде на ВИК реших, че просто ми е омръзнало, ще я разпоря и ще й пришия капака на другата чанта. До колко е добро това решение - не знам. Но ме е малко яд за онези двайсет и пет лева. Ядосвам се като се минавам така. Поне парите си бяха мои… колкото и малко утешение да е това. И тъй, със сетни сили се домъкнах до вкъщи, повтаряйки си “само още един ден, само още един ден”, който е понеделника другата седмица (защото всеки знае, вторник и сряда не учим наистина). Но тъкмо когато се мъчех да избутам вратата се сетих, че то и понеделник вече не е истински ден, значи ми остават цели осем, от което ми идеше да ревна с глас. Аз го и направих де, ама… тихичко :) До компютъра не се докопах, защото майка беше седнала, затова отидох с ножичка, макара и една отвратителна игла-губерка да изпълня пъкления си план с чантите. Главата ми беше пламнала. Ако бях изчакала до сега може би нямаше да го направя. Но в крайна сметка ми хареса как стана (сега имаше пауза на писането, за да оцветя видимата част от капака в черно… защото тя тая чанта е синя… ех, тоя маркер за дискове.) Обаче от иглата много ме болят палеца и показалеца на дясната ръка… не можах да си набуча пръста, обаче платовете са доста дебели в частта, където шиех… и трябваше доста сила. Но ще го преживея някак. В крайна сметка изпих половин чаша от кокаиновия чай на сестрата и изхвърчах… изкуцуках от апартамента в един и пет. Точно като излязох от отсрещния апартамент излезе щерката на домоуправителя. Честно, много исках да я заприказвам и да вървим заедно към спирката. Ама тя върви адски бавно. Имам предвид, аз едва ходех! А тя не можа да ме настигне. Въпреки че проведох фалшив телефонен разговор, само и само да вървя по-бавно, и после стоях една минута, за да пресека, а можех просто да изкуцукам набързо през платното. Ами на. Тя и затова изпусна рейса… щото ходи бавно. А аз пак се затичах и го хванах. Беше много хубав, с мекички червени седалки, ако и доста мръсни, и много любезен шофьор с билетчета. Ама не знам все пак откъде това желание да вървя с това момиче. Идея нямам. Което ми напомня, пиша списък с неща за мен, които не интересуват никого. Ще го пусна тия дни и сигурно ще търпи ъпдейти. Деа знам. Как да е…
В автобуса започнах четвъртия прочит на “Властелина”. Дано го свърша преди рождения си ден, понеже тогава трябва да започна втората книга от “Наследената Вселена”. И аз не знам за чий :р Значи, изсулвам се аз от автобуса, купувам си талонче и се завлачвам надолу по стълбите на подлеза. С омраза поглеждам магазинчето, откъдето (ох, кихнах, много боли) купих чехлите вчера, и после - нагоре и напред. Вече гърмеше доста силно и аз с целия си акъл и доста високо започвам да нареждам “е хуу де, да, давай, аре де, аре, вземи ме навали сега, знаеш ли колко ми пука?” Ако някой ме е чул… надали е останал очарован. А то заваля - същински порой. В секундата, когато влязох в училището, петнайст минути закъсняла за часа по литература. Същински потоп. Може би идва Армагедон… но силно се надявам да не. Не ми се умира. Ох ами както и да е, имахме фалшива математика и две фалшиви физики след литературата, през които аз се чудех най-вече какво ще стане ако си пия кафето с мед. Разбира се, защото съм болна, а медът лекува.
Ще пропусна жалкото си прибиране в пороя. Беше много… патетично как джвакам през водата и калта, защото четворката изпревари 305 на последната отсечка и не можах да се кача. Върви си твоята любима Кейт Ший и си говори “Ми да, що да не си сложим чантата на главата? А? Защо ме гледаш бе, смешна ли съм ти? А, браво че ме опръска - супер, сигурно затова ти е тоя опел, да пръскаш пешеходците. Говедо смотано. Джвак, а? Ами какво пък, нека си джвакаме. Простак!” - последното е към света като цяло. Отново се прибирах в несъзнателно състояние и с разфокусиран поглед, нали… този път от всичката тая вода. Ии… вятъра е отворил и двете крила на прозореца, Който-Не-Се-Отваря. Тъкмо се проветрява сега.
И да, пия си кафето с мед, понеже в крайна сметка ходих ии до магазина. Не си купих нито бира, нито пелетки. Пелетките са като картофени мечета, ама не толкова хубави. бирено мезе, с други думи.
Днес докато се мъчех с неравната си тропоска си дадох сметка, че… всъщност родителите ме обичат. Ама наистина. И ме подкрепят и са на моя страна, наистина, ама аз просто не съм го разбирала и оценявала. И ако се държа малко по-нормално, какъвто е случая от… Светото Евангелие Етино насам… всичко ще е окей. Ами не знам, хубаво е. Всичко е много хубаво. Дано се задържи :)
Ади… стига толкова. Искаше да го кажа много по-рано, нали? :D

You are the sun and moon and stars, are you
And I could never run away from you

You try at working out chaotic things
And why should I believe myself, not you?

It’s like the world is going to end so soon
And why should I believe myself?

You, me and everything caught in the fire
I can see me drowning, caught in the fire