Честит рожден ден, Ери :)

се събудих щастлива. влюбена. де този късмет и утре? пролича ли ми? поне мъничко? =)

нормален - опашката ми. Класната обобщи, че ще ме изритат и аз бях like “OMFG not again”, и казах “Ами добре”. Тя пък каза “Щом е добре - хубаво” и аз се ядосах и започнах да питам какво точно се очаква от мен да кажа. Тя отговори, че се очаквало да МЪЛЧА. С подтекст (явно) да мълча гузно и виновно. Тръгнах.
После отиваме ние за класното по немски и какво да видим - над дъската пише с големи оранжеви букви (пастел или червило) “КУР” \\е… сори сега…, а в стаята смърди на трева. Поне тия дето пушат трева така казаха. Мене ми се додрайфа, но знае ли човек - може би те просто… обичат да драйфат? Хму. Идва тъз по немски и почва да ни крещи, двайсет минути я нямало и какво сме направили, я веднага който го е написал да си признае. След минута и половина вече знаеше кой е точно и чакаше да си признае, а след още две дойде нейния клас и след като си тръгнаха, тя знаеше, и винаги беше знаела, кой го е написал и че не е от този клас, ама ще си получи той четворка за годината, те па на. В следствие на всичко това започнахме класното двайсет минути по-късно и десет минути след началото дойде класната и прати откачената при директорката. Ала-бала, преписване… абе, все пет.
Та безкрайния училищен ден свърши най-сетне — безкраен, защото в бюфета нямаха кафе, газер да ги сбаги! — и аз се запътих към Сердика за среща със Сев. Отидохме в Джимис за по сандвич и кафе и после се смъкнахме до градинката срещу националната галерия (мисля, това беше голямата жълта сграда на жълтите павета, дето е на две пресечки от народния театър?). Там се редувахме да си слагаме пликче на главите и при нас се домъкна някакъв очевидно луд, който преподавал философия. Абе абсолютно откачен, казвам ти. И депресиран, та чак смърди. Понеже много се вписва в библиотечната картинка, му оставихме адреса на сайта и си тръгнахме по живо по здраво. В който ред на мисли - Сев, благодаря за таблета! Ще се грижа за него докато те няма.
Та прибрах се аз вкъщи с последноупоменатия. И започна великата борба с инсталирането. Ей, двайсет и седем рестарта, по дяволите! Трябва да си залепя жълто листче, на което да пише RTFM. крайно наложително е. Иначе един таблет не мога да инсталирам, Дженова! И така, след като си купих десет пакетчета кафе… мога смело да посрещна четирите си дни. И явно перманентно ще съм схваната. Има нещо неудобно в това да седиш на малко бюро, а пък таблета да е голям, понеже трябва да си преместиш стола далеч от бюрото и да държиш таблета на коленете. Това е единственото обяснение, което имам, за ужасните болки в раменете. Но те няма да ме спрат. Вече дори свикнах с него (макар че съм непреклонна: искам МАЛЪК!!! таблет) и ако ще да остана скована четири-пет дена… ще рисувам. Много е хубаво.
Между другото, харесах си нова песен. От едното AMV на Advent Children, което имам. Казва се Awe Of She и е на Lapis Lazuli. Ако напишеш в гугъл името и групата, ще ти изкара 50 сайта, откъдето можеш да я изтеглиш безплатно. Странно е, че и REDEMPTION я имаше за безплатно теглене. Уви, песента от другото AMV не мога да я намеря. Казва се Oracle на Kittie, само че не оригиналната, ами има много приятни женски вокали на места. Ако случайно я намериш, моля те, кажи откъде.
Между другото, тия Kittie имат песен Loveless. Сладко.
Awe Of She ще я пусна скоро. Вероятно като нарисувам Клауд, понеже текста ми се връзва само с него. Всъщност, току-що се сетих, че доста повече се връзва с Винсънт. Винсенто-саааааан!
Та така. Сега завършвам Кадаж. Малко така за разгрявка и свикване с уреда. След малко, както вече казах.

Защо всичко е толкова сложно. Защо хората трябва да се мъчат взаимно. Непрестанно. Всеотдайно. Май трябва да кандидаствам за кръжока “Запетайките ми пречат”, онзи на треньорката. Иска ми се да викам. викам. викам. Утре доклад за информатика - нищо не ми стискайте. безнадеждно е.

…или качамак. Въпрос на вкус. Но без сирене. С малко праз. Мама каза: “Да има малко зеленина там.” и аз ръсих, ръсих. Дори не загоря. О, света кухньо. На какво е способен човек за един кабел. Върнах се значително по-рано, отколкото планирах. И всички ми липсваха по някакъв странен начин. Лошо е, когато човек си има някаква слабост, нали? по едно време си нямах, но ето пак. слабостите са като малки бомби с часовников механизъм и най-противното е, че дори ен чуваш взрива, когато стрелкичките се спрат на 12. имам си нов часовник. има цвета на луната. и радио управление на часа. свети в тъмното. плаши ме. но не мога да го повредя и да го върна. подарък, пък и 6 месеца гаранция. Винс е жив. Жив е и съм щастлива. Макар че не е моя герой, макар че… но толкова се радвам, че ще е с нас за още малко, за съвсем мъничко, колкото да го гушнем и да го целунем за последно. Винс, колко ми се иска наистина да си тук, а не там, зад екрана. *завива се самотно в крилото си*

Става дума… за моя беден, разбит СЕ-Т200. Единствената причина, поради която исках да го сменя, беше, че няма композитор за мелодии, пък аз искам да звъни с фанфарите от ФФ7 :р Уел… днес в часа по немски изведнъж се разнася темата на леля Джен - Сид се фука че има десет от темите на gsm-а си. Което още повече ме ядоса и пак започнах да цъкам насам-натам… и о, чудо - композитора се яви! Мда. Е, фанфарите… не звучат добре, но си имам майн темата, темата на Сид, бос музичката и, естествено, темата на Дженова (за сведение, така звъни само Ери). Изводите са: 1) телефонът ЩЕ живее, 2) обичам си телефона и не го давам за никакви… боклуци с полифонични мелодии и цветен дисплей и 3) аз съм гений.
Като го обясних на Яна, тя повдигна вежда и попита “От колко време, казваш, го имаш този телефон?”
… може би фактът, че ми трябваха две години, за да открия композитора, означава че… не съм чак такъв гений?…

по-късен едит: W, виж долу ;)
(more…)

И така, днес е Големият Ден, тоест беше. Прекарах солидни дванайсет часа в компанията на Винсънт (четири с Аерит, десет с Клауд, шест със Сид, не ме интересува по колко са били с Юфи, Тифа, Барет и Кайт Сит). Лунната арфа пак упорстваше, но този път Гугъл биде отзивчив. Било много лесно да се вземе. Долу има спойлер таг, там пише.
Гледах как Сефирот убива Аерит, с която не съм се разделяла от началото на играта. Три пъти, за нещастие. Три. Беше ужасно. Наречи ме свръхемоционална, обаче два от трите пъти плаках (третия път си затворих очите… така че май не се брои за гледане…). И как не - обещах на майка й да я върна жива и здрава - няма да я върна, обещах й да я кача на Хайуинда - няма да я кача, обещах й втора среща, е, няма да има… Всичко това е ужасно тъжно :/
Разбира се, тя трябваше да умре и практически не е наистина мъртва — това в някой по-следващ спойлер таг, като ми се допревежда — но… все пак. Сега през цялото време някаква… Тифа. :/ Не я ща нея. Та… както и да е…
Свърши първият диск и ей ти на нов проблем - тамън завеждат Тифа в газовата камера, тръгва филмче… и край. Играта умира. Пачове, мачове - нищо не действа. Накрая проявих малко - о, чудо небесно! - ум и отидох да го видя това филмче. Еми как, баси, няма да забие, като последните четири секунди са червен екран? Айде тегли сплитер… ама сплитера не бачка. Айде тегли сега филмче с лошо качество и печи нов диск. Както и да е, измамих я играта… Изобщо… Мастър.
Което изобщо не променя факта, че Ае я пронизаха с двуметров меч в гърба и се ухилиха гадно - Ери, това на какво прилича? АЗ лично никого не бих намушкала в гръб, ако мечът ми е два метра. Та… да.
Споменавала ли съм в близките часове, че искам таблет? Да? Окей… няма да напомням.
Всъщност, само исках да се изфукам колко съм умна (хахаха) че се справих със забиващата игра. Мда.
(more…)