Едуард
Ето, че той е в града. Момчето, което ме изпускало къде ли не-по стълбите, зад леглото, от шезлонга… и което винаги е успявало да намери точните думи, с които да ме утеши, когато съм плакала. Един от малкото хора, за които винаги съм знаела,че ме обичат и че ще ме обичат и занапред, независимо… независимо от всичко. Днес е дошъл от Айтос.Едва ли ще дойде пак в следващите 6-7 години.Миналият път,когато пристигна беше за смъртта на дядо.Сега е за това на баба.Иска да види гроба.Може би дори няма да дойде повече,може би това е единствения ми шанс да го видя преди пътищата ни окончателно да се разделят. Може би следващия път,когато дойде, изобщо да не живея тук.Може би. Но няма да сляза да го видя.Не и днес. Не искам да ме види тъжна.Искам да ме запомни като усмихнатото къдрокосо дребосъче, постоянно щъкащо насам-натам и постоянно забъркващо се в неприятности. Искам да си мисли, че съм щастлива. Иска ми се да си мисля, че и той е, макар че нещата едва ли са се променили от последния път. Спомних си за Края на “Едуард с ръцете ножици”, когато тя не искаше да отиде при него, за да не я види остаряла,за да я запомни такава, каквато е била навремето. А какво ли би казал Едуард ако знаеше, че е още жива?