Честит рожден ден, Ери :)

Shizuka ni sora ni kaeru anata no sugata wo
what else can I do besides avenge you?
Namida ga kareru made zutto mitsumete ita

Afureru kanashimi wa kese nai kizuato ni
Wasure wa shinai to chikatta

Oreta tsubasa wo habatakase
Subete wo keshsite mise you
Itsu no hi ka owari wo mukaeru
Saigo no kane ga nari yamu made

you told me
live as if you were to die tomorrow
feel as if you were to be reborn now
face as if you were to live forever

Furueru yubi de akai namida wo nazotta
I had nothing to lose, nothing truth
Hakanai omoide ga yami ni ochite yuku

Saigo no hohoemi ga ukandewa kieru
Nukumori dake wo nokoshite

Yasashii dake no kotoba nara
Ima no bokuha iyase nai
Hateshi naku tsuduku tatakai ni
Kono mi wo subete sasageru dake

Itsuka wa kono sora ni daremo ga kaeru kara
Wakare no kotoba wa ira nai
make it up

Oreta tsubasa wo habatakase
Subete wo keshite mise you
Itsu no hi ka owari wo mukaeru
Saigo no kane ga nari yamu made

Yasashii dake no kotoba nara
Ima no bokuha iyase nai
Hateshi naku tsuduku tatakai ni
Kono mi wo subete sasageru dake

REDEMPTION…REDEMPTION…
(more…)

и остро желание да издера навън от това с нокти, колкото и мръсно да стане.
\\проблемът е, че това е съвсем физическо и трудно преодолимо желание.

Въпреки листчетата “be gay!” и “усмихвай се =) ” налепени по монитора и десктопа, не се чувствам добре, нито весела, ами точно наопаки, защото половината народ ми се нахвърли с мрънкане да му оправя проблемите, а обратната половина, на която АЗ искам да се нахвърля, я няма, няма, няма (няма) и си има Наталии и прочее хубави неща. Гледах едни снимки сега и още повече ми се иска да издера навън. И после да си оближа пръстите.
(не ти ли писна да четеш това? Теб не те харесвам. Да, точно теб. На теб говоря. Да. Представи си. Много добре знам, че го четеш. Сигурно ти е много смешно.)

Непрекъснато сънувам как трябва да умра заради някого или заради нещо и как бягам, но знам, че накрая ще се уморя и все пак ще спра, и тогава вече ще се наложи да умра, и изведнъж се сещам, че вече съм умирала така, точно с това същото чувство, в сън, съвсем различен от този, но абсолютно с ума си, така че знам, че мога да умра - за него, каквото, който, когато и да е то. Понеже вече съм умирала.
И те, проклетите, си се лепят едно над друго, умирах снощи, защото знаех, че и миналата вечер умирах, и не мога да се сетя дали последното - най-първо умиране е спомен от предишния ми живот, или е просто безкраен низ от нощи назад, дали изобщо е имало нещо такова или си внушавам. Още малко и го усещам, че ще изплува от линията на сънищата и тогава ще знам точно кога, как и защо (за кого) съм умирала, обаче не иска да изплува. Все пак. Много е лошо.
Отново се събуждам с разтуптяно сърце и по цяла минута ме боли та чак не мога да дишам, нито да разбера, че съм будна, нито… нищо.
И елементарното пищене не ми решава проблема, съжалявам. Нито да си гриза пръстите. Нито… нищо. Последния път три чаши вино май че помогнаха, но в момента ми се гади при мисълта за алкохол. Бира също няма. Нищо няма.

Това е то. Шизофренията ме обзема, плезя език до пода заради герой от видео игра, имам чувството че умирам и… психоза, невроза, ревматизъм… хахахахаха.

don’t touch me, I’m sick.

Върнах се току-що от Ямбол. Бяха кошмарни дни — баба и дядо не ме чуват като им говоря, леля ми и Нилс (това, за непросветения народ — мъжа й) не ми обръщат внимание и на практика четири дена преинсталираха какви ли не Уиндоуси и драйвери за каквото има да се кара по машината. Много са сладки като си говорят на `диър`, но не понасям като си крещят. Изобщо, трудно поносимо беше и парвото, което направих като се прибрах, беше да се хвърля на Сиберия (това, за непросветения народ — махината ми) и да си го нацелувам по прашасалата кутия.

Имам нужда от силно кафе (да, вече пия) и силна прегръдка, и двете горещи, или поне да се разрева в нечий скут. Прочетох “Бариерата” и “Белият гущер” на Вежинов и колкото и да ми е любим автор много ме депресира. Особено онзи момент от “Бариерата”, когато Доротея разправя как бабата плачела с насапунисана глава. Имам чувството че отвътре някъде имам голям балон пълен с отрова и ща не ща трябва да го спукам. Аааа. Ще крещя. Не издържам.

Ето, че той е в града. Момчето, което ме изпускало къде ли не-по стълбите, зад леглото, от шезлонга… и което винаги е успявало да намери точните думи, с които да ме утеши, когато съм плакала. Един от малкото хора, за които винаги съм знаела,че ме обичат и че ще ме обичат и занапред, независимо… независимо от всичко. Днес е дошъл от Айтос.Едва ли ще дойде пак в следващите 6-7 години.Миналият път,когато пристигна беше за смъртта на дядо.Сега е за това на баба.Иска да види гроба.Може би дори няма да дойде повече,може би това е единствения ми шанс да го видя преди пътищата ни окончателно да се разделят. Може би следващия път,когато дойде, изобщо да не живея тук.Може би. Но няма да сляза да го видя.Не и днес. Не искам да ме види тъжна.Искам да ме запомни като усмихнатото къдрокосо дребосъче, постоянно щъкащо насам-натам и постоянно забъркващо се в неприятности. Искам да си мисли, че съм щастлива. Иска ми се да си мисля, че и той е, макар че нещата едва ли са се променили от последния път. Спомних си за Края на “Едуард с ръцете ножици”, когато тя не искаше да отиде при него, за да не я види остаряла,за да я запомни такава, каквато е била навремето. А какво ли би казал Едуард ако знаеше, че е още жива?

След 8 часа изпити,2 часа сън,30 минути разпечтване на оферта и две порции доматен сок,започвам да прозирам истинското значение на думата умора.А сега ми се прийска да си свия пашкул. :)

Обичам те!

споделях преди време, че както само ям и спя, очаквам скоро да си оплета пашкул и… евентуално да се излюпя като нешо по-хубаво. Усещам, че това време дойде. Страх ме е от това, което ще открия утре сутрин. Най-вероятно ще бъда аз.
и все пак да се усмихна не е лошо.
на някого.

Няма. Такава. Улица.

14те снимки най-сетне пътуват към кодово име:мири. пардон, 13. вeче виждам двойно.