Честит рожден ден, Ери :)

за народа наш любим.
майко,дай ни мъжка сила
пътя им да продължим.

…бил втория куплет от химна на Република България.Ккато научихме днес,след като господина по история нахилено ни подаде листчето. Последва масовото му преписване и разучаване*само на втория куплет, да не си помислите нещо,чак дотам не сме още*- съответно разпяване, тъй като се оказа,че никой не го е и помирисвал нито като текст,нито като мелодия. Някой от по-малоумните ни представители дори си го оформиха като малко листче, което да пъхнат в ръкава и да извадят, когато момента назрее. А моментът назря след часовете като ни изкараха да пеем химна на двора. Не знам колко бяхме всичко като бройка, но за едно съм сигурна-всички изглеждахме от глупави, по-глупав и от патриочни,по-непатриотични. Моите другари за малко да се възползват от стратегическата ни позиция до оградата с изхода и да се изтеглят зад барикадите,още преди боят да настане,но класната ни, вряла и кипяла тюленка от запаса, успя овреме да ни отреже единствения път за отстъпление, като застана най - отзад, досами изхода. Времето също не беше на наша страна-ту ръмеше, ту печеше. Ние, щем, не щем, се подготвихме за най-лошото. Музиката тръгна и о,чудо*преди като използвах думата “чудо”, винаги си правех асоциации разни интересни, божествени асоциации-никой не си отвори устата. И сега ако това беше някое хубаво литературно разказче,след думата чудо веднага щях да опиша с порой от възторжени слова как изведнъж около мен са се разнесли стотици нежни гласове, които са подхванали тази божествена песен и са ме накарали да затворя очи и да си пожелая да умра, защото вече съм видяла всичко на този свят, но не - това си е истинска случка от истинския живот от истинското прераждане на далечната потомка на Д’Артанянови*Та о,чудо-никой дори не си направи труда да си отвори устата.* Драги читателю,свали този драматичен и укорителен поглед, още миналата неделя,когато стояхме заедно в църквата ти споделих,че пея ужасно.Истина!* После Иван, Пламен, Стефан и Венци подхванаха припева. Оглеждам се аз наляво, надясно, да проверя какво е положението при другите класове-същата гробовна тишина. Но нашите учители,предвидили подобно положение,придвидливо бяха пуснали плейбек,та мелодията си тече със съответния съпровод. Ние също се бяхме уговорили на втория куплет да пее всички,та ако ще се излагаме, то поне да сме излагаме групово *винаги ми е била интересна стадната психология.* свърши повторението на припева и ние тъкмо набираме сили и аха да подхванем “Паднаха…” и музиката угасва.всички се спогледаме подозрително, после се смяхме до посиняване.Поне да ни бяха раздали верния текст. Поне да бяха пяли и те.Поне да бяхме малко по-внимателни. Поне да бяхме малко по-големи родолюбци.

Мерси е моето благодаря. Обичам те и казвам ти Мерси!
*Момчил имаше ден-ден и мина по два пъти с кутия Мерси. евалата. край на безшоколадовата диета*

This entry was posted on Friday, March 3rd, 2006 at 0:52 and is filed under . You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can skip to the end and leave a response. Pinging is currently not allowed.