Честит рожден ден, Ери :)

Настроение: задоволително
Закуска: отвратителна
Сутрешна разходка: натоварваща
Пак ми липсва един чорап,пак ми мрънкат за глупости и…знам,че щастлива и доволна,че ваканцията дойде и че най-после ще успея да си почина за мъничко,но… всички продължават да се сдвочйват заплашително пред очите ми и понякога си мисля че..трябва да си взема ново коте. Или.. папагалче? А баба ми ме мрази и нищо не мога да направя по въпроса.Но ако списанието дойде,ако наистина дойде,за момент ще бъда най-щастливия човек на света.Дали другите са толкова щастливи, колкото изглеждат?

*мачка тъжно шапчето в ръце*
Отиде си.

“Тайната на удоволствието е в неговото очакване. Затова нека изпитаме насладата от неговото отлагане и да приветстваме идването на топлото подобаващо: с чаша вместо с маруля в ръка.”

Имам ново вдъхновение,а именно-да си направя коктейл от маруля.Възникава въпроса как точно,тъй като,доколкото знам,марулоизтисквачка още не е изобретена. остава ми само да се надявам,че скоро някой с много свободно време ще сети да сглоби някаква подобна джаджа . или сама да си направя.или да изтискам марулята с голи ръце.трудно ми е да преценя кое ми се вижда по-невероятно от двете.засега май ще се спра на варианта да натикам малко маруля в морковомелачката и да видя дали ще излезе някакъв сок. на терасата *там плочките се чистят за нула време* маруля. кога ли пак ще ми се случи да наблюдавам с удоволствие как някой спи върху леглото ми, а аз да стоя будна срещу него и да се вслушвам в дишането му. скоро - едва ли.

пишеше някъде. И защо да тровя живите с проблемите си, казах си. Макар че освен инцидента с горещата тенджера картофи върху крака ми нищо особено тъжно не се случи,чувствам се като на дъното.Някой много оптимист беше казал навремето,че и да си на дъното си има преимущества  - от него можеш да гледаш само нагоре, но къде ти оптимизъм днес,в денят на гондолите. Така и не казах не,когато трябваше и утре ще си мъча над последствията. Воланд с мен. Бог с вас. Поне варените картофи не експлоадираха,както ме уверяваше,че ще стане мама. Плевен. Кх.

Снощи с Морвен бяхме на бой с възглавници. Беше велико :р Срещата на Попа беше малко странна - аз бях там двайсетина минути по-рано, защото свърших работата и тате съответно ме изпъди от офиса :) и стоя си аз и гледам кога ще стане :30, и се взирам в едни двама симпатяги, които не знам защо реших, че ми приличат на Ян и Гибли. Аз Ян и Гибли до снощи не ги бях виждала, но се оказа, че онези двамата наистина са приличали на тях. Съдба. Докато си чаках видях, че стоя на метър и половина от Златан, който упорито не ме забелязваше, много здраве. И точно в :25 тълпите се разчистиха и Попа опустя. Не знам на какво се дължи това… и както си гледам - срещу мен се появила една млада дама с туристическа раница, подходяща за пренасяне на възглавници. И гледам и се чудя - тя ли е или не? Тогава се сетих колко добра физиономистка съм. Лошо, Седларов, лошо. Гледаме се ние, след малко идват, както се оказа, Ян и Гибли. И тъкмо си бъркам в джоба да звънна на Морвен, че да видя тя ли е срещу мене, и тя започва да ми звъни. Въх :Р
Повървяхме си до Народния и както си вървяхме се чудехме дали няма да сме единствените с възглавници. Е да, ама не бяхме - едно трийсет души имаше. Включително един младеж с много хубава коса. Ако това има значение.
сайтът на тези симпатяги е принципно тук, но ХИТ пак си дават почивка. Търпение (макар че на мен ми липсва, искам да знам кога е следващия!) тактическа грешка беше да взимам пухената възглавница, защотоо е най-тежката вкъщи — но аз откъде да знам. нали не спя на нея. В следствие на това, две минути след началото на боя не можех да си поема въздух :) Морвен беше с дори по-тежко оръжие, така че сигурно си представяш каква жална гледка бяхме :) За щастие се намериха двама много мили младежи, които нарекохме Хелоуина и Белият Рицар (първият беше със суичър на Хелоуин, а вторият беше чак до възглавницата облечен в бяло, само косата му беше черна. През цялото време си мислех, че ми е адски познат от някъде, но откъде - уви - не се сетих. но съм сигурна, че съм го виждала _някъде_), които си размениха възглавниците с нас, ура. Покрай събитието си го отнесоха и някои невинни минувачи - аз лично цапнах един чичко с балтон, който ми се усмихваше. Ами тъй де. Имах мераци да млатна и хората, които излизаха от театъра, и явно ги беше страх да излязат на площадчето. Здраве да е.
По едно време един от тези хора започна да ни замеря със снежни топки и боят с възглавници се обърна на нещо като бейзбол. Аз лично уцелих две от петте :Р голяма радост.
Гибли ни направи малко снимки, включително една, на която аз в качеството си на Черен Рицар се готвя да се сбия с Белия Рицар. Надявам се да ги видя скоро тези снимки:)
След четирийсет и седем минути усилено млатене си тръгнахме. На мен не ми беше студено - о, чудо! - обаче не можех да се навеждам. Това е то, космодиск ми трябва вече. Ян и Гибли бяха много мили и държаха да чакат маршрутката с мене. Обаче след като половин час нямаше никаква маршрутка, започнах да се замислям дали пък на връщане не минават от друго място. Не минават, оказа се, обаче ми стана много съвестно задето трябваше да висят с мене в студа. Нош лъсмет кося и това си е… но докато чакахме се сетих коя беше сервитьорката от Виктория в малката Арена - онази Бафи или подобно дебилно име от старата реклама на 3в1, която е `филателистка, юрист, дресьорка, три в едно - неочаквано добра комбинация`. На мен това три в едно винаги ми е звучало като нещо много сексуално. Много съм вулгарна, знам, Сев :р както и да е… стигнах до извода, че боят с възглавници е нещо прекрасно. Хаби се ужасно много енергия и сигурно е много полезен за здравето. Освен това е също като онова с чучелото на шефа в японските заводи - дали пък това не е само мит? - хем е почти безопасно, хем те освобождава от всичката лоша енергия. Много разтоварващо. Тате предположи, че скоро ще си има спортна федерация и ще стане олимпийски спорт :Р
за нещастие, аз имам почти неограничени източници на лоши енергии и докато си легна пак ми беше кофти. Троскоти, организации. Защо ли се занимавам? А едва гледах, толкова уморена бях, че едва-едва говорех и през половината вечеря неадекватно се взирах в нищото, просто защото не можех да си фокусирам погледа. Зле.
Забравих да си угася компютъра и цяла нощ са ми пели Цепелин. Това може да обясни защо и двата много… еротични… съня, сънища? какво й е можественото число на тая дума?… бяха с You Shook Me за фон. О боже, как може да сънувам такива неща, ужасна съм. Хм. Тате е сърдит, понеже компютъра му пречи да спи.

Сега ще чакам да стане топло, че да карам ролери в парка.

и ми е някакво гадно. Събота е, а аз трябва да си седя вкъщи, защото няма с кого да се видя. айде то не е до приятели, ама поне някакви добри познати да имах, с които да се виждам. чушки и пача. :/

снощи изгледахме с татко “Брат 2″, в резултат на което пак си легнах твърде късно. после писах, заради което заспах твърде късно. Виж, ставането обаче не беше твърде късно. сънувах прекрасни неща, които не помня, успях да изпия един чай и дори да не закъснея. хубавото букетче зюмбюлчета не беше лично от Иван, но все пак по негова идея. нищо специално, но все пак сравнително мило. в никой час не правихме каквото и да е. класната ни раздаде по един жълт нарцис и ми заръча да съм хубава като него, но не и толкова самовлюбена. хъ. книжарчето го няма и след малко - като напазарувам, като се изкъпя и като ям… не, без яденето - ще отида още веднъж да проверя дали е дошло, че да си купя “идиот” :/ след това мисля да мина да видя как е Емо. Подозирам, че не си е вкъщи и в края на краищата ще прекарам деня, гледайки новата екранизация по “Гордост и предразсъдъци”. Който ще го имам след 17 минути, йе.
Явор ме покани на среща. Заклевам се, ще пищя. Ужасена съм. Освен това се усещам на приливи все по-влюбена, съответно между тях - ужасно нещастна. Снощи се чувствах тотално отрезвена и пак нямаше алкохол, с който да поправя това. Отчайвам се. Защо мен? Какви илюзии си прави? Колкото повече мисля, толкова повече се страхувам. А дори няма 12! Кой знае до довечера още какво ще ми се случи…

за народа наш любим.
майко,дай ни мъжка сила
пътя им да продължим.

…бил втория куплет от химна на Република България.Ккато научихме днес,след като господина по история нахилено ни подаде листчето. Последва масовото му преписване и разучаване*само на втория куплет, да не си помислите нещо,чак дотам не сме още*- съответно разпяване, тъй като се оказа,че никой не го е и помирисвал нито като текст,нито като мелодия. Някой от по-малоумните ни представители дори си го оформиха като малко листче, което да пъхнат в ръкава и да извадят, когато момента назрее. А моментът назря след часовете като ни изкараха да пеем химна на двора. Не знам колко бяхме всичко като бройка, но за едно съм сигурна-всички изглеждахме от глупави, по-глупав и от патриочни,по-непатриотични. Моите другари за малко да се възползват от стратегическата ни позиция до оградата с изхода и да се изтеглят зад барикадите,още преди боят да настане,но класната ни, вряла и кипяла тюленка от запаса, успя овреме да ни отреже единствения път за отстъпление, като застана най - отзад, досами изхода. Времето също не беше на наша страна-ту ръмеше, ту печеше. Ние, щем, не щем, се подготвихме за най-лошото. Музиката тръгна и о,чудо*преди като използвах думата “чудо”, винаги си правех асоциации разни интересни, божествени асоциации-никой не си отвори устата. И сега ако това беше някое хубаво литературно разказче,след думата чудо веднага щях да опиша с порой от възторжени слова как изведнъж около мен са се разнесли стотици нежни гласове, които са подхванали тази божествена песен и са ме накарали да затворя очи и да си пожелая да умра, защото вече съм видяла всичко на този свят, но не - това си е истинска случка от истинския живот от истинското прераждане на далечната потомка на Д’Артанянови*Та о,чудо-никой дори не си направи труда да си отвори устата.* Драги читателю,свали този драматичен и укорителен поглед, още миналата неделя,когато стояхме заедно в църквата ти споделих,че пея ужасно.Истина!* После Иван, Пламен, Стефан и Венци подхванаха припева. Оглеждам се аз наляво, надясно, да проверя какво е положението при другите класове-същата гробовна тишина. Но нашите учители,предвидили подобно положение,придвидливо бяха пуснали плейбек,та мелодията си тече със съответния съпровод. Ние също се бяхме уговорили на втория куплет да пее всички,та ако ще се излагаме, то поне да сме излагаме групово *винаги ми е била интересна стадната психология.* свърши повторението на припева и ние тъкмо набираме сили и аха да подхванем “Паднаха…” и музиката угасва.всички се спогледаме подозрително, после се смяхме до посиняване.Поне да ни бяха раздали верния текст. Поне да бяха пяли и те.Поне да бяхме малко по-внимателни. Поне да бяхме малко по-големи родолюбци.

Мерси е моето благодаря. Обичам те и казвам ти Мерси!
*Момчил имаше ден-ден и мина по два пъти с кутия Мерси. евалата. край на безшоколадовата диета*

и съм ужасно, неприлично щастлива. Толкова много имам да разказвам за курса. Системата наистина работи,а аз се чувствам все по-щастлива и щастлива…Сякаш съм героиня в някакъв особено заплетен филм и всичко около мен е толкова странно. И водата, и дневника. Като си помисля, че преди година бях записала в един друг дневник как най-голямата ми мечта е да имам нови очи и като си помисля, че сега съм напът да я сбъдна,чак ми прилошава от щастие. И като си помисля,че единственото условие е да се обичам, ми става едно такова топличко и приятничко. Въпросът е, че трябва да се науча да се обичам достатъчно,а достатъчното е в такова количесто, което само преди няколко дни бих нарекла излишно много.
Още не смея да правя онова упражнение с пърхането в тролея.